— Дай да ти помогна…
В този миг нещо писна край ушите им. Жената изохка и се строполи мъртва в краката на опълченеца. Както беше притиснала детето към гърдите си, тъй и падна. То махаше свободно ръчички, готово да ревне. Втори куршум пропищя над опълченеца. Нямаше време за бавене. Той грабна детето и бегом настигна другарите си.
Взводният подофицер — млад туркестанец, с големи засукани мустаци — го съгледа:
— А ти какво?… Какво е това в ръцете ти?
— Детенце, господин унтерофицер… Убиха майка му пред очите ми. Баща му башибозуците заклали… Сега е съвсем само… Как да го оставя?
— Добре си направил — унтерофицерът се доближи и помилва с ръка детето. — Ей че е хубавичко! Ами как му е името?
Опълченецът дигна рамене.
— Как ли? И аз не зная, господин унтерофицер… Ще бъде мое дете. Все ще му намеря някакво име…
И ускори крачките си по изринатия от снарядите калдъръм на улицата. Къщите горяха. Джамлъците на дюкяните бяха изхвръкнали от взривовете и бяха посипали наоколо с начупени стъкла. Огнени езици ближеха стрехите на къщите и ги събаряха върху бягащите хора. Лютив дим пълзеше ниско и насълзяваше очите. Сажди като големи черни пеперуди хвърчаха из въздуха. Все пак това не беше толкова страшно, колкото стрелбата на османското население от къщите и настъпващите в града башибозуци. Те можеха да пресекат и пътя на взвода. Опълченците се спираха на всеки ъгъл на улицата и прогонваха пълзящия по петите им неприятел.
Когато опълченецът с детето излезе от запаления и разрушен град, низината пред Дервентския проход беше почерняла от коли и хора. Изплъзнал се от ръцете на стопаните си добитък вървеше зад обезумелите от ужас тълпи и ги притискаше към теснината. Викове, проклятия, невъобразим шум.
Отстрана на пътя беше спряла каруца, натоварена догоре с покъщнина. Облегнало гръб на нея, стоеше тринадесет-четиринадесетгодишно момче със скръстени върху тоягата си ръце. То гледаше към горящия град. Опълченецът се спря при него:
— Хей, момченце, какво стоиш? Карай колата.
Момчето го погледна спокойно.
— Татко ми поръча да го чакам тука.
— Къде е баща ти?
— Остана с мама в града. Мама е много болна. Трябва да намери кон за нея.
— Хубава работа — каза сърдито опълченецът, — ами че може и да не намери. Тръгвай по-скоро!
Искаше му се да му каже да не ги чака, че може да са загинали сред пламъците. Едва задържа тези думи на езика си.
— Хайде тръгвай, ще те застигнат. Ей сега ще изскочат османлиите!
И хвана юздите на конете. Но момчето затегна поводите.
— Тпрууу — извика на конете и ги спря. — Хей, не ги пипай! Тато ще ме пребие…
Опълченецът разбра, че не ще може да убеди упоритото момче, и го остави. В това време взводът заемаше вече позиция на една височина край пътя, за да попречи на бързото настъпление на османлиите в полето. Няколко куршума, идващи откъм града, писнаха покрай ушите на опълченеца. Той тичешком се прибра при другарите си. Унтерофицерът беше седнал до един храст и друсаше две малки деца на коленете си.
— Хей, каква стана тя, господин унтерофицер — извика му усмихнат опълченецът. — Обърнахме се на бавачки!
Суровият туркестанец, който познаваше само тежкия военен живот сред пясъчните степи на своя роден край, разнежен сега от плача на децата, които друсаше, каза:
— Измъкнах ги от пламъците. Османлии бяха се впуснали да грабят една къща. Стопаните лежаха убити на двора. Децата пищяха до тях. Не издържах. Хвърлих се върху башибозуците. Намуших ги с щика си. А децата не можех да оставя. Грабнах ги и двете… Гладни са, а не искат да погледнат сухара… Пищят, сърцето ми ще скъсат…
И показа шепата си, в която беше натрошил сухар.
— Ще умрат от глад и туйто…
— То и с мойто е същото — оплака се и опълченецът. — Избавихме ги от ръцете на поганците, а пък…
И в размисъл се загледа в полето. Бежанците все още се прибираха в теснината. Само тук-таме низами се показваха в окрайнината на града. Богатата плячка може би беше ги задържала. А и главните сили на Гурковския отряд в тила им при село Джуранлий ги застрашаваха. Черкези кръстосваха полето и връщаха назад откъсналия се от стопаните добитък. Една част от тоя изплашен добитък обаче следваше бежанците. До взвода наближи цяло стадо. Едра породиста крава с наедряло от мляко виме се гушеше в стадото. Опълченецът с детето се втурна към нея и я улови със свободната си ръка за рогата. Животното се спря, наведе глава и не помръдна крак. Не беше това стопанинът му, та да тръгне подир него.