Опълченецът разкопча колана си и го метна на рогата на кравата.
— Е, хайде де — с галещ глас й заговори той, — тръгвай…
Кравата изгледа човека с големите очи, подуши дрехите му, които миришеха на пот и дим, и все още стоеше, без да помръдне крак. После допря влажните си ноздри до детето, което плачеше на гърдите на опълченеца и протягаше ръчички. Може би мирисът на селските дрехи на детето напомни на животното за слънчевия двор на село. Не беше ли това плачът на малкото дете на стопанката? Тия ръчички, които се протягаха към муцуната на кравата, не бяха ли те, които я галеха по шията там, в селския двор, завираха пръсти в кичура над очите й, а после й подаваха да хрупа сенце? Животното жадно пое дъха на детските дрехи и тръгна подир човека, който го теглеше за рогата.
— Хе, разбра най-после — зарадва се опълченецът, като тръгна с широки крачки пред кравата, — ще те уловят поганците и ще те заколят.
От взвода се спуснаха неколцина и помогнаха на другаря си. Детският плач събуди в коравите им сърца много спомени от домашното огнище.
А унтерофицерът само току нареждаше на българо-руски:
— Молодци, болгари, прекрасни братци герои… Молодци…
Низамите нямаха смелостта да преследват отстъпващите опълченски дружини. Отрядът се откъсна от неприятеля. Вечерта той се разположи на бивак от другата страна на Дервентския проход, между реката Тунджа и Туловската кория. И когато светнаха бивачните огньове и край тях се натъркаляха опълченците за сън, на една дървена триножка вреше котелка с мляко. Суровите мустакати мъже бяха се погрижили за своите храненичета. Наблизо, легнала кротко върху зелена папурина, преживяше кравата…
За знамето!
Когато 3-а опълченска дружина зае позиция на седловината на Чадър могила отдясно на 1-а дружина, зад тила й, в окрайнината на Стара Загора, вече горяха няколко къщи, запалени от османската артилерия. Гъст дим се виеше над града и като тъмни облаци се спускаше над кукурузените ниви. Безветреният юлски ден просмукваше дима в проходите на Караджадаг и го завиваше над върховете като тъмна прозрачна паяжина. По стръмните склонове на планината пъплеха тълпи от обезумели бежанци, които търсеха спасение в проходите Добрави и Змейово. А по Чирпанския път все повече растяха прашните облаци от стъпките на Сюлейманпашовите орди. При 5-а опълченска дружина, която пазеше града от юг, ечаха пушечни залпове.
Скоро от лозята и градините, обграждащи Чадър могила от изток, срещу 1-а и 3-а дружина започнаха да пропукват пушки. Явно беше, че неприятелят, обхванал защитниците на града в огромна дъга, се стремеше да завземе двата планински прохода, главно Змейевския, единствения широк коларски път на север, към Казанлък, и да улови като в капан трите опълченски дружини. А двата прохода осигуряваха изтеглянето на населението на север през Караджадаг и отстъплението на дружините в случай на неуспех. Затова позицията на Чадър могила трябваше да се задържи по-дълго време.
Разположените в подножието на могилата две планински оръдия на капитан Константинов разпръснаха със снарядите си черкезката конница, която идваше от Айданли и се показваше вече на новозагорския път. Скоро под нейния обстрел попаднаха и гъсти маси от низами, чието движение в градините и лозята все повече се увеличаваше. Куршумите на дългобойните османски пибоди бръмчаха всред защитниците на Чадър могила.
Кръстците от пожънатите ниви, пръснати по голата, открита и безлесна могила, бяха единствените прикрития, зад които опълченците можеха да се подслонят, докато се пръснат във верига. Но кой да мисли за това? Всеки гореше от желание да се срази с вековния поробител, тия люде, захвърлили работните престилки и инструментите, с които се прехранваха из гостоприемните селища и полета на Влашко и Бесарабия, забравили неуредените си сметки далеч при хората, дето бяха работили, имаше за какво да отмъщават на башибозушките орди и низамски пълчища, които и сега палеха домовете на мирното българско население и колеха беззащитните български жени и деца. Нали небето на юг, откъдето се влачеха тия пълчища, беше потъмнял от пожарите, избухнали подире им.
Зад кръстците се разположиха санитарите. Там опълченците оставиха скътаните си през рамото шинели и торбите с провизиите, за да бъдат по-бързи и ловки при атаките на нож.