Тъмносините дебели българки, по които вече бяха избили петна от пот, задушаваха в този горещ юлски ден опълченците и мнозина бяха разкопчали яките, та дори и пазвите си. Когато веригата трябваше да залегне, острите стъбла на стърнищата се забиваха в голите им гърди и ги разкървавяваха. А жаждата попукваше устните и в пресъхналото гърло слюнката не достигаше. Езикът стържеше неприятно небцето. Понякога довтасваше до купените някоя жена с кобилица, на която се плакнеха тежки котли с вода, притичваше и старец с огромна бъклица на раменете си, но вода едва имаше за ранените. До сражаващите се напред тя не достигаше. От честата стрелба цевите на шаспото се нажежиха и горяха пръстите на опълченците, а забученият на пушката огромен тесак ослепяваше с блясъка си очите им.
А от градините и лозята все повече прииждаха на вълни низамите. Алените им фесове се люшкаха като внезапно избуяли огромни макове. И смъртта косеше редиците на опълченците. Напразно довчерашните раи се хвърляха на нож и обръщаха в бягство настъпващите. Зад тях се явяваха нови, гъсти редици, които ги увличаха напред.
Не се чуваше тръбата на сигналиста — и той, и барабанчикът лежаха убити, а строшените им инструменти се търкаляха в краката им. Всред грохота на снарядите нямаше кой да подава сигнали. Гласът на командирите се губеше в невъобразимия шум и пукот на пушките и снарядите. Планинската батарея на капитан Константинов заглъхна — многобройната османска артилерия я удави в своя неспирен огън.
Командирът на трета опълченска дружина, подполковник Калитин, прибягваше на кон до ротите, залегнали в тънка верига на могилата. Той явно виждаше, че натискът на неприятеля с всеки миг нарастваше, но кой би помислил за отстъпление пред картината на горящия град и бягащото в ужас население по склоновете на Караджадаг. Трябваше да му се даде възможност да се спаси в проходите. Само с контраатаки, въпреки жертвите, които се даваха от опълченците, можеше да се забави настъплението на неприятеля. При тия контраатаки опълченците дори се счепкваха гуша за гуша с османците, които, обръщайки гръб, оставяха в опълченските редици своите убити и ранени. Ранен тежко, османски тръбач лежеше зад първата верига на опълченците. Той още стискаше в ръка тръбата, с която допреди няколко мига беше давал сигнал. Подпоручик Кисьов го съгледа и под град от куршуми се впусна към него и грабна тръбата. Пълният с омраза и безсилие поглед на ранения го съпроводи.
През време на службата си в 54-и Мински полк в Кишинев подпоручик Кисьов беше се упражнявал в подаване на сигнали с тръба. Сега, когато дружинният тръбач лежеше мъртъв, той можеше да го замести.
В това време преминаха през веригата няколко опълченци, които носеха на кръстосаните си пушки щабскапитан Усов. Макар и тежко ранен, командирът на втора рота не преставаше да хвали опълченците:
— Молодци болгари! — размахваше ръка той, за да подсили думите си. — Молодци! Бият се като лъвове!
Но в тоя миг няколко от куршумите, които съскаха като оси на могилата, улучиха ранения офицер и той клюмна глава на раменете на опълченците. Отнесоха го мъртъв назад.
През това време низами, пропълзели в покрайнината на града, вече застрашаваха тила на позицията на Чадър могила. Под напора на османлиите откъм Чирпанския път пета дружина беше отстъпила и сега само въоръжените граждани защищаваха града. А и атаките на неприятеля пред Чадър могила не отслабваха. Беше време вече да се намеси и резервът на трета опълченска дружина — знаменосната рота. Трябваше да подсили оредялата верига. Тя бе залегнала на склона на могилата. Прелитащи в редовете й куршуми бяха вече наранили неколцина.
Ротният командир изкомандува:
— Стани! Напред!
Щабскапитан Попов, командувал дружина в Сръбско-турската война на 1876 г. от такива също хъшове, градинари и всякакви работници и познаващ добре бойкия им устрем, тръгна смело пред веригата. Но още с първите крачки се олюля и хвана за крака.
— Дребна работа — каза той, като отмахна окървавената си длан от раната. — Напред, молодци!
И продължи да върви, накуцвайки. Не можеше да остави в този момент войниците си.
Знаменосецът, унтерофицерът Антон Марченко, висок и строен, с дълги черни мустаци, засукани като къдели на мургавото му красиво лице, вървеше с широки крачки, сякаш беше на учение. Дългото трибагрено знаме, на което бяха изобразени двамата славянски просветители Кирил и Методий, а на другата страна лъщяха златните букви „Болгарскому народу“, се диплеше върху високите му рамена. Опълченците от трета дружина, поели тази българска светиня на лагера в Плоещ, помнеха сърдечните думи на стария войвода дядо Цеко Петков, получил в Севастополските боеве за своето геройство златно оръжие. Забивайки златен гвоздей на знамето, старият войвода каза: