„Нека да е на добър час. Да помогне бог да премине това знаме открай докрай по българската земя, да изтрие на нашите майки, жени и дъщери скръбните очи; да бягат пред него всички поганци, зло, нещастие и зад него да е мир и тишина, и благоденствие!“
Не беше ли дошло това време българските опълченци, синовете на тия изстрадали майки, да въплътят в дело думите на войводата?
Щом стигнаха опълченците от знаменосната рота в първите вериги на дружината, достатъчно беше само викът на щабскапитан Попов: „Ура!“, за да го подемат като един и да се втурнат с надянатите на пушките тесаци срещу османските вериги. Нищо не можеше да спре тия люде, тръгнали да мрат, за да извоюват свободата на народа си.
Отначало неприятелят се слиса от разярените хора, които тичаха така стремително срещу му. Низамите не се сетиха дори и да стрелят. Изведнъж обърнаха гръб, захвърляйки дори оръжието си. Но от градините и лозята бликна нова вълна от низами, спря бягащите и обсипа с град от куршуми настъпващите опълченци. Те се прибраха на позициите си и залегнаха. Опитаха се да стрелят. Но старите шаспо, нажежени от стрелбата, изплюваха куршумите пред краката им. На мнозина дори иглените ударници се счупиха. Някои, които бяха докопали от убитите османлии техните дългобойни пибоди, отговориха с тях на неприятелската стрелба.
Самарското знаме беше надупчено от куршуми. Боядисаната му дръжка — олющена, разядена от изстрелите, сякаш хищните зъби на войната го бяха гризали. Издигащо се високо над главите на опълченците, знамето беше прицел на неприятелските куршуми и атаки. Най-плътни бяха вражите вериги срещу него. То ги привличаше. Храбър беше знаменосецът Антон Марченко и личен, висок и строен, нали затова беше избран между толкова храбри унтерофицери да носи на плещите си тая светиня на българското опълчение. А и опълченците най-много се тълпяха около него. Разлюлееше ли се напред над главите им, и те хукваха след него, готови да го закрилят с телата си. Нямаше тръбач, нямаше барабанчик — те бяха убити, но знамето ги замести. Затова и неприятелят напираше най-много при него.
Сражението все повече се затягаше. Оредяваше и веригата на опълченците. Непрестанно ранени се влачеха към превързочния пункт (зад големия купен), където д-р К. Везенков едва смогваше да ги превързва.
В това време изстрелите в тила на дружината все повече се усилваха. Явно беше, че османлиите вече сключваха обръча около опълченците.
Щабскапитан Попов, макар и куцащ поради раната в крака си, загрижено поглеждаше на увеличаващите се сини низамски куртки, които се появиха в долчинката между града и Чадър могила. Той каза на подпоручик Кисьов:
— Трябва да се помисли за отстъпление.
— Наистина — отвърна подпоручикът — да завием с десния фланг към града, иначе неприятелят ще ни хване като в клопка.
Щабскапитан Попов изпрати войник със заповед до знаменосеца да се прибере назад. Опълченците ще разберат тази маневра и ще почнат да отстъпват. Унтерофицерът Марченко едва направи няколко крачки и падна, пронизан в гърдите. Но знамето не падна — асистентът унтерофицер Павел Белевич, бесарабски българин, го хвана и понесе. Опълченците се скупчиха около му, виждайки, че група низами се втурнаха към него. Защитниците оредяваха — едни падаха убити, други — ранени. В това време неприятелските куршуми раздраха знамето, олющиха дръжката и тя на места изтъня. Ето че и унтерофицерът Белевич се строполи. Тогава опълченецът С. Минков, произведен наскоро в младши унтерофицер за отлична служба, грабна знамето. Другарите му залегнаха и откриха стрелба срещу неприятеля, който спря настъплението си.
В това време притича на кон дружинният командир, подполковник Калитин, и извика с гръмливия си глас на щабскапитан Попов:
— Какво правите? Кой ви каза да отстъпвате?
— Ваше високоблагородие — отвърна щабскапитанът, — погледнете, ние сме заобиколени — неприятелят ще ни плени.
— Глупости — изрева Калитин. — Никакво отстъпление!
— Но погледнете, подполковник Калитин — посочи му щабскапитан Попов с ръка прибягващите откъм града зад тила на дружината низами.