Дик излезе.
На обаждането ми се отзова жената на Пат. Казах й кой съм.
— Бихте ли изхвърлили Пат от леглото и ако може, веднага да дойде тук. Той знае къде. Кажете му да побърза.
— Ще му кажа — обеща тя. — Ще ви го пратя след десет минути, където и да сте.
Щом излязох, хукнах нагоре да търся Дик и Майра Банброк. Не ги видях. Отминах храстите, които закриваха жълтата къща от човешки взор, и продължих надолу по каменистата пътека вляво. От двамата — ни следа.
Върнах се тъкмо когато Дик влизаше в нашия апартамент. Последвах го.
— Влезе вътре — докладва той, щом ме видя. — Качи се нагоре по пътя, мина напреки през някакъв храсталак, върна се при ръба на скалата и се спусна с краката надолу през едно от прозорчетата на мазето.
Прекрасно. Колкото по-ненормално се държат хората, които следиш, толкова по-близо си до отговора на загадката.
Реди пристигна с минута или две закъснение от времето, обещано от жена му. Още си закопчаваше дрехите.
— Какво, по дяволите, си надрънкал на Алтия? — изръмжа ми сърдито. — Даде ми да метна едно палто върху пижамата си, нахвърли дрехите ми в колата и трябваше да се обличам по пътя за насам.
— Малко по-късно ще ти посъчувствувам — отхвърлих оплакванията му. — Майра Банброк току-що влезе в къщата през един от прозорците на мазето. Елуд е там от един час. Хайде да започваме.
Пат се колебаеше.
— Трябва да имаме разрешение за обиск, дори при това положение — взе да мънка.
— Добре де, после ще уредиш нужната документация. Нали затова си тук. В края на краищата нея я търсят властите на Ноб Вали — може би ще я съдят за убийство. Това е напълно достатъчно като претекст. Отишли сме заради нея. А ако случайно попаднем и на нещо друго — толкоз по-добре.
Пат най-сетне приключи със закопчаването на сакото си.
— Е, добре — съгласи се кисело, — Да бъде по твоему. Но ако ме изхвърлят от полицията, задето съм претърсил къща без разрешение, ще трябва да ми намериш работа в твоята нарушаваща законите агенция.
— Дадено — обещах и се обърнах към Фоули: — Ти ще трябва да останеш отвън, Дик. Дръж портата под око. Ако щерката на Банброк излезе, тръгни след нея — иначе никой друг не ни интересува.
— Знаех си аз! — взе да вие отчаяно Дик. — Щом започне да става интересно, аз сто на сто ще вися на някой уличен ъгъл!
Двамата с Пат Реди се запътихме през скритата в гъсти храсти пътека право към входната врата на жълтата къща и натиснахме звънеца.
Отвори ни едър негър с червен фес на главата, червено копринено сако над риза на червени райета, червени шалвари и червени чехли. Запълни изцяло пространството на вратата на фона на тъмнината, царяща във вестибюла зад гърба му.
— У дома ли е мистър Максуел? — попитах аз. Негърът поклати глава и каза нещо на непознат за мен език.
— Тогава мистър Елуд?
Отново клатене на глава. Още непознати думи.
— Да видим тогава кой е тук — настоях аз.
От абракадабрата, която нищо не ми говореше, успях все пак да различа три думи на нещо като английски, които — както ми се стори — гласяха „господарят“, „не“ и „дома“.
Вратата започна да се затваря. Аз пъхнах крак в процепа.
Пат си показа официалната полицейска значка.
Макар да не разбираше много от английски език, черният, изглежда, беше просветен на тема полицейски значки.
Единият му крак удари с все сила по пода някъде зад него. В задната част на къщата оглушително отекна гонг.
Черният взе да упражнява натиск върху вратата. Прехвърлил цялата си тежест на крака, който я препречваше, аз се устремих напред, леко странично, право към него. С нисък замах забих юмрук в корема му. Реди ритна вратата и двамата влязохме във вестибюла.
— По дяволите, късокрак дебеланко! — ахна задъхано черният на чист южняшки от щата Вирджиния. — Знаеш ли как ме халоса!
Двамата с Реди минахме покрай него и навлязохме във вестибюла, чиито очертания се губеха в мрака. Устремът ми беше спрян от някаква стълба. Отгоре прогърмя изстрел. Изглежда, бе насочен към нас. Куршумите не ни достигнаха. До ушите ни долетя глъчка и врява — жени пищяха, мъже крещяха — някак си на пресекулки, сякаш някаква врата се отвори и пак се затвори.
— — Нагоре, момчето ми! — изрева Реди в ухото ми.
Качихме се горе. Не открихме мъжа, който беше стрелял по нас. Точно срещу площадката имаше заключена врата. Реди я напъна с цялото си тегло и тя поддаде.
Синкава светлина. Голяма стая, цялата в лилаво и златно. Преобърнати мебели и събрани накуп килими. Близо до една врата в дъното се търкаляше сив чехъл. Насред стаята — копринена зелена роба. Нямаше никой.