Като си спомня сега, започвам да мисля, че никога през живота си не съм постигал такова красноречие.
Пат обаче не ми ръкопляска. Изруга ме. Руга ме пълнокръвно, злобно, напоително и вложи толкова много чувство, че аз разбрах — отново бях излязъл победител в малката си игра. Обсипа ме с повече ругатни от който и да е друг човек, направен от плът и кръв, и който следователно може да бъде цапардосан.
Когато привърши, изнесохме документите, снимките и малкото тефтерче с адреси, което намерихме в касата, в съседната стая и натъпкахме с тях малката тумбеста печица. Тъкмо изгорихме и последната хартийка, когато над главите ни се разнесе полицейската сирена.
— И това е всичко, така да знаеш! — заяви Пат, като вдигнахме глави от печката. — Да не си посмял някога да искаш още нещо от мен!
— Това е абсолютно всичко — повторих като ехо.
Обичам Пат. Много свястно момче е. Шестата фотография от пачката беше на жена му — безразсъдната, буйна щерка на кафеения магнат.