Не си направих труда да се преструвам, че й вярвам. Но пък, от друга страна, не бях стъпил на достатъчно твърда почва, за да я подложа на по-обстоен разпит. На тръгване й обещах нещо, което при добро желание би могла да изтълкува като заплаха.
— Много ви благодаря — рекох. — Знам колко е трудно човек да помни подробности. Ако се натъкна на нещо, което би освежило паметта ви, пак ще ви потърся.
— Как?… Да, разбира се.
Тръгнах си, но малко преди да свия зад ъгъла, обърнах глава и погледнах къщата. На втория етаж едно ат пердетата на прозорците веднага падна на мястото си. Светлината на уличната лампа не беше достатъчно силна, за да съм сигурен, че зърнах руса глава.
Часовникът ми показваше девет и половина — бе твърде късно, за да продължа посещенията си у приятели на двете сестри. Прибрах се у дома, написах отчета си за деня и си легнах, като мислех повече за мисис Корел, отколкото за изчезналите момичета.
Имах чувството, че тя си заслужава да я проуча по-подробно.
Когато на другата сутрин влязох в кабинета си, вече ме чакаха няколко телеграми. Нищо ценно. Проверката на имената и адресите в другите градове не беше дала никакви резултати. Издирването в Монтерей бе доказало почти със сигурност — а това е, кажи-речи, максимумът, който се постига в нашия бизнес, — че момичетата не са били там наскоро и че локомобилът също не е бил забелязан наблизо.
Когато излязох навън, за да закуся, преди да се заловя наново с разследването, изоставено предишната вечер, следобедните издания на вестниците вече бяха по будките. Купих един и го разгънах зад грейпфрута си.
Закуската ми преседна.
Рано тази сутрин камериерката на мисис Стюарт Корел, съпруга на вицепрезидента на „Голдън Гейт Тръст Къмпани“, намерила господарката си мъртва в дома й на Президио Терас. На пода до леглото се търкаляло шише, което — както се предполага — е съдържало отрова.
Съпругът на покойната не могъл да посочи никакви причини за самоубийството. Той заявил, че не била нито потисната, нито…
Пред дома на Корелови трябваше дълго време да се разправям с оставените на пост полицаи, преди да ме пуснат при банкера. Той се оказа висок, слаб, не повече от трийсет и пет годишен мъж, с жълтеникаво нервно лице и неспокойни сини очи.
— Извинете, че ви безпокоя в такъв момент — започнах аз, след като най-сетне бях удостоен с честа да ме допуснат до него. — Ще гледам да не ви отнема много време. Аз съм служител на детективската агенция „Континентал“. Опитвам се да издиря Рут и Майра Банброк, които изчезнаха преди няколко дена. Мисля, че ги познавате.
— Да — съгласи се той безразлично. — Познавам ги.
— А знаехте ли, че са изчезнали?
— Не. — Очите му се отместиха от стола върху килима. — Откъде накъде?
— Виждали ли сте ги наскоро? — настоях аз, като се направих, че не чувам.
— Да, миналата седмица — в сряда, ако не се лъка. Тъкмо си тръгваха — бяха застанали на прага и разговаряха с жена ми, — когато се върнах от работа.
— Жена ви не е ли споменавала пред вас, че са изчезнали?
— Не. Наистина, нищо не мога да ви кажа за госпожиците Банброк. А сега, ако ме извините…
— Само минутка още — заупорствувах аз. — Не бих ви безпокоил, ако не се налагаше. Снощи идвах тук да задам някои въпроси на мисис Корел. Тя ми се стори притеснена. Останах с впечатлението, че някои от отговорите на жена ви бяха… ъъ… неточни. Искам…
Той скочи от стола си. Лицето, което завря в моето, бе аленочервено.
— Значи вие! — изрева. — На вас да благодаря за…
— Хайде, хайде, мистър Корел — опитах се да го успокоя. — Излишно е да…
Но той вече се беше самонавил.
— Вие сте докарали жена ми до самоубийство! — взе да ме обвинява. — Убили сте я с долните си разпити… с дебелашките си заплахи… с вашите…
Боже, какви глупости! Съжалих това младо момче, чиято жена бе отнела живота си. Пък и работа ме чакаше. Затова спрях да се церемоня.
— Няма да споря с вас, Корел. Дойдох сноши да видя дали жена ви знае нещо за момичетата. Тя не ми каза истината. По-късно се самоубила. Искам да науча причината. Бъдете искрен с мен и аз ще направя каквото мога, за да попреча на вестниците и обществеността да свържат нейната смърт с изчезването на двете сестри.
— Да свържат смъртта й с тяхното изчезване! — изуми се той. — Та това е нелепо!
— Възможно е, но връзката съществува — държах аз на своето. Мъчно ми беше за него, но трябваше да си гледам работата. — Съществува, и туйто. И ако ми кажете каква е, може би ще успеем да я запазим в тайна. Но аз, така или иначе, ще я науча. Затова или ще ми кажете, или ще започна открито да разследвам.