— ’Кво прайш тук, булка? Ша та уплаши някоя мечка! — рече и оголи в усмивка беззъбата си уста.
— Кой ви разреши да пипате гората? — попитах прегракнало.
— А, имаме си докимент и ’сичко е наред. То и вашият кмет си подмаза филийката. Таз сеч, жено, е санитарна, ’щото дърветата са болни.
Погледнах го втренчено сякаш не знаех на кой свят се намирам и кой е полудял — човекът или аз.
— ’Що ма гледаш тъй ма? — ядоса се накрая старецът. — Да не си паднала от небето? Само тук ли се сече гора? Я виж кво става в Пиринско. Женски щуротии! — махна ядосано с ръка, когато видя, че плача.
— Чичо, не ти ли е жал? Векове са й трябвали на тази гора — прошепнах.
— Ех, и да ми е жал, все тая. Такваз ни е управията. Ако не аз, друг ша дойде да сече. А работа няма и внуците ми са гладни.
Замълчах. Наистина беше виновен не тоя нещастен и простоват човечец.
Колко екологични програми размахваме? Колко гърла храним в министерството, за да опазваме околната среда? Колко халтурници и некадърни чиновници пишат доклади как природата цъфти и процъфтява?!
Също махнах уморено с ръка и си тръгнах като болна. Стигнах до долчинката, където бях драскала по дървесната кора на един дъб и бях сънувала кървавите му сълзи. Коленичих, за да се простя с мъртвата гора и тихо се извиних на птиците и животните от името на това жестоко чудовище — човека. Благодарих на Бога, че татко е мъртъв и не може да види това.
Тази история, драги ми сънародници, съвсем не е изолиран случай. Цялата ни земя пищи и стене от масовата сеч! Не останаха дървета за убиване.
Земята ни все повече заприличва на Мордор от „Властелинът на пръстените“ или на Царството на злото в „Братството на талисмана“. Колко хубости погубихме? Колко гори изсякохме? Колко умишлени палежи причинихме, за да оправдаем сечта?
На какво превърнахме и морския си бряг? Прилича на строителна площадка от времето на социалистическото бригадирско строителство. Трясък, тухли и прах! А водата? Мръсна тиня с петрол и отпадъци. Къде са чайките? Как се чувства рибата? И, ако държите да съм по-прагматична, докога ще ги има и туристите?
Дивечът се обстрелва за кефа на чужденците и приемниците на Кубадински. Изчезват видове птици, костенурки, редки билки. Изчезват гъби и горски плодове.
Приличаме на безогледни и лакоми паразити, които ще убият приемника си, а после сами ще погинат от глад.
Градовете ни са се превърнали в сметища. Няма парк, в който да не се стеле килим от фасове и да не се веят на вятъра пластмасови опаковки. Знаете ли, че пластмасата не се разлага, поне за период, който можем да обхванем през живота си? Както сме я подкарали, внуците на нашите внуци трябва да стъпват на кокили, за да се движат из градските улици, без да се удавят в камарите боклук.
Земята е добра и търпелива и още чака да поумнеем. Търпи болки и погром, унижения и разруха, но още се надява на чудо.
Ако не сте ходили в ботаническите градини на Ливърпул, идете на всяка цена. След поредицата от кътчета и лехи с прекрасни растения, е отделен кът за един малък макет. Той представя картина на това, което би станало с човечеството, ако не се освести. Смет и отпадъци, натрошени камъни, никакви растения и зеленина и хора, подобни на скелети, които бродят сред руините, отчаяни и гладни.
Това ли искаме за децата на нашите деца?! Нима сме се родили на тази земя, за да станем нейни убийци?
Миналото лято пътува до Пловдив. От двете страни на пътя се мяркаха километри и километри опожарена и изпепелена земя. Черна и страшна. Без зеленина, без живот, без надежди. Приличаше на пътешествие през ада.
Ако все още имате разум и сърца, вижте нашата разплакана майка! Тя протяга ръце от прекършени клони, гледа ни през мъртви треви и листа и се моли. Моли се за живота на всяко дръвче, на всяка тревица, всяка птичка и насекомо. За нея няма малки и големи. Няма важен и незначителен живот. Всички сме нейни деца.
Със силата на майчината любов, тя все още чака търпеливо да настъпи промяна в съвестта и делата ни. Но и нейното търпение не е безгранично. Всеки миг може да разтърси снага и да отхвърли жалките си мъчители.