Дерек Ланди
Опустошение
Демон шосе: #2
Посвещавам тази книга на всички онези икони на хорър романа, които си отидоха от този свят, докато я пишех.
На Гънар Хансен, Ангъс Скрим и великия Уес Крейвън. Икони. Вдъхновение. Герои.
Не останаха думи, нищо забавно, което да добавя.
Съжалявам.
1
Бяха живи, когато тя пристъпи през прага.
Четиринайсет души, сред които и готвачът на бързи ордьоври, и сервитьорката с нескопосано боядисана коса, озовали се в това малко крайпътно заведение в покрайнините на Уайтхорс, Юкон. Всички изглеждаха изморени по това време на нощта. Настанили се по преградените маси, хапваха пай, пиеха кафе, четяха вестник или бяха забили нос в телефона си. Никой не вдигна поглед към Амбър, когато влезе. Никой не говореше. От малката кухня се носеше музика. Нещо на Бон Джоуви. Тук беше в безопасност. Никой от тези хора не искаше да я убие. И се справяше по-добре с разчитането на знаците в обстановката.
Запъти се направо към тоалетните. Там беше хладно и неособено чисто, но това не ѝ пречеше. Налагаше ѝ се да пишка по най-отвратителните места в последните няколко дни.
Изми си ръцете, като приключи. В пукнатото огледало над пукнатата мивка съзря заплетените си коси и торбичките под зачервените очи. Бледата ѝ кожа беше на червени петна. Изглеждаше като някой, който има нужда от един душ. Като уплашено момиче, което бяга от нещо.
Забавна работа.
Стомахът ѝ изкъркори и тя завъртя кранчето, избърса ръцете си в дънките и излезе от тоалетната.
Всички бяха мъртви, когато се върна.
Почувства внезапен студ. Устата ѝ пресъхна, коленете ѝ омекнаха, а всяка клетка в тялото ѝ крещеше да си плюе на петите. Но не можеше да помръдне. Краката ѝ не ѝ се подчиняваха. Дори едва я държаха изправена.
Някои бяха поразени на масите по местата си, а други — в опита си да избягат. До един пребити до смърт. Жена с кафява жилетка лежеше безжизнено върху масата, а от размазания ѝ тил шуртеше кръв. Половината лице на шофьор на камион с раирана тениска липсваше. Сервитьорката беше завлечена покрай бара. От зеещата дупка в слепоочието ѝ бликаше кръв и оформяше разрастваща се локва на пода под нея. Амбър не виждаше готвача, но знаеше, че и той лежи безжизнено на пода в кухнята. Кръвта му беше размазана по стената.
Бяха четиринайсет души, когато влезе тук. А сега — четиринайсет трупа. Имаше обаче и петнайсети човек. Седеше с гръб към нея на масата до вратата, носеше бейзболна шапка и избледнял сив работнически гащеризон. Пееше си песента, която свиреше по радиото: „Всяка роза си има бодли“ на Пойзън.
Масата му се приближи до нея. И още по-близо. Не, не се движеше масата, а Амбър. Тя се намръщи и сведе поглед към ходилата си, които продължаваха да крачат напред. Очевидно се бяха запътили към вратата вън оттук, понесли със себе си и останалата част от нея. Това я устройваше. Така или иначе не ѝ се оставаше тук, с всички тези трупове. Трябваше само да премине покрай онзи тип, за да изтича вън на притихналата улица, където щеше да изкрещи името на Майло, а той — да долети на Чарджъра си и двамата щяха да се махнат веднъж завинаги оттук. Фасулска работа. Нямаше шест-пет.
На масата пред мъжа с гащеризона лежеше чук. Оцапан в кръв. От единия му край висеше парче скалп.
— Как я караш? — попита той.
Амбър замръзна на място.
Гласът му не беше приятен. Звучеше необичайно пресипнал, като че ли беше крещял през по-голямата част от живота си.
Без да отклонява поглед от вратата, тя пристъпи още една крачка напред. И още една.
— Амбър, нали така?
Тя спря на място.
— Да — продължи мъжът, — ти си. Друго очаквах, ако трябва да съм честен. Предвид всичко онова, което си забъркала, очаквах някой… — той облиза устни — по-впечатляващ.
Тя се извърна към него. Не можа да се сдържи. Погледът ѝ се отмести бавно и неохотно от вратата към масата. Първо се спря върху чука, а след това върху остатъка от пая, който онзи ядеше. Накрая се плъзна към загрубелите му ръце и оплисканите с кръв ръкави на гащеризона му. Беше слаб. Жилест. Лицето му беше изпито, брадичката — остра, а усмивката — лукава. Беше плешив. На шапката му имаше избеляло лого, което Амбър не успя да различи. Погледите им най-сетне се срещнаха и тя усети как ѝ се завива свят.
— Ти си онази, която уби пратеника на Сияйния демон, нали? — попита той. Долавяше се акцент. Южен. Вероятно бе от Джорджия. — Помогнала си му да се размаже отвисоко на земята? Харесва ми стилът ти. От години обмислях как да убия проклетника, но ти ме изпревари.