Майк Резник
Оракула
ПРОЛОГ
Беше време на гиганти.
Те нямаше как да се разгърнат в задушаващите граници на Демокрацията, която постепенно се разпростираше над цялото човечество. Затова се отправяха към далечните и безплодни светове на Вътрешната граница, привлечени от яркото галактическо ядро, както пеперудите от светлината.
Повечето от тях, разбира се, изглеждаха като нормални хора, но въпреки това бяха гиганти. Никой не знаеше защо се бяха появили в такова изобилие точно в този момент от човешката история. Вероятно са били необходими на галактиката, пренаселена с малки хора, обзети от своите малки мечти. Сигурно това се дължеше и на суровия блясък на самата Вътрешна граница, защото тя не бе място за обикновени мъже и жени. А може би просто бе дошло време една раса, на която през последните векове липсваха гиганти, да започне да ги създава отново.
Каквато и да бе причината, те достигнаха далеч зад пределите на изследваната галактика и посяха човешкото семе на стотици нови светове. И между другото пораждаха цикъл от легенди, които не ще умрат, докато има хора да разказват за героичните им дела.
Разказват за Скитника Джоунс, стъпил на повече от петстотин нови свята. Той никога не бе сигурен какво търси, но винаги знаеше, че още не го е намерил.
Или за Свирача, който нямаше друго име и бе убил повече от сто човека и извънземни.
Има легенди и за Петъчната Нели, която превърна своя публичен дом в болница по време на войната със сетите, за да го види провъзгласен за светилище от същите хора, които се опитваха да го затворят преди това.
Разказват още за Джамал — той не оставяше отпечатъци нито от пръсти, нито от стъпки, но бе ограбил дворци, които и до днес не знаеха, че са ограбени.
Или за Залагащия светове Мърфи, който по различно време бе притежавал девет свята със златни мини и бе загубил всички на хазарт.
Разказват и за Костолома Бен Ами, който се беше борил с извънземни за пари и убиваше хора за удоволствие. За Маркиз Куинсбъри1, който не признаваше никакви правила в боя, и за Белия рицар — албинос, убиец на петдесет човека. Или за Сали Камата и Вечното хлапе, което, достигнало деветнадесет години, бе престанало да расте през следващите две столетия. Съществуваха още Бейкър Катастрофата, който караше цели планети да треперят под краката му, и екзотичната Перла от Маракайбо, и Алената кралица, чиито грехове бяха заклеймени от всяка раса в галактиката. Имаше още Дядо Коледа, и Едноръкия бандит със смъртоносната си ръка-протеза, и Майката Земя, и Гущера Малой, както и измамно благовъзпитаният Гробаря Смит.
Всичките бяха гиганти.
Но все пак съдбата на една жена беше да стои над всички тях, да се разпорежда с живота на хората и световете, като че ли са играчки в ръцете й, да пренапише историята и на Вътрешната, и на Външната граница, на Спиралния ръкав и дори на самата всесилна Демокрация. В различните етапи на своя кратък, но бурен живот тя бе известна като Гадателката, Оракула или Пророчицата. По времето, когато излезе на галактическата сцена, само неколцина оцелели знаеха истинското й име, родната й планета или историята на ранния й живот, както често става с гигантите и легендите.
Но тя имаше произход, история, истинско име и дори някакво подобие на детство.
Ето нейната история.
Първа част
КНИГА НА СВИРАЧА
1
Истинското му име беше Карлос Мендоса, но толкова отдавна не го използваше, че му се струваше почти чуждо.
Тук, по Вътрешната граница, из слабо населените светове между разпрострялата се нашироко Демокрация на хората и Галактическото ядро, мнозина сменяха имената си често и небрежно, както събратята им по по-цивилизованите планети се преобличаха всеки ден. Мендоса бе вършил най-различни неща през шестдесет и петте години на своя живот и искаше да забрави някои от тях, а нямаше нищо против враговете му да не си спомнят други. Затова се бе представял с какви ли не имена. Но едно му хареса и свикна с него — Ледения.
Някои хора уверяваха, че станал известен като Ледения, защото някога притежавал планета, цялата покрита с глетчери, дебели поне километър. Други възразяваха, че дължал този прякор на хладнокръвието си като убиец. Намираха се и такива, които пробутваха измислицата, че страдал от рядка болест, заплашваща да го довърши чрез понижаване на телесната температура, затова се заселил на горещия пустинен свят Последен шанс.
На Ледения не му пукаше какво съчиняваха хората за произхода на името му. Всъщност не го интересуваше почти нищо. Естествено, грижеше се да не изпитва недостиг на пари. Стараеше се и никой да не оспорва влиянието му като собственик на „Краят на пътя“ — единствената таверна на Последен шанс. Но с годините постепенно стана равнодушен към почти всичко друго.