— А за Джими Двете пера?
— Не знам къде е, но ако се е опазил от семената, знам къде ще се появи.
— Не за него се тревожа. Или ще убие Оракула, или него ще пречукат, докато се опитва. Трябва да спрем Чандлър!
— Позволяваш ли да ти напомня, че съм на тази гнусна планета само от три-четири часа? Ако беше толкова лесно човек да го прецака, нямаше да го наема, а ти не би ме потърсил изобщо.
— Моля те да ме извиниш — явно насила каза Тридесет и две. — Само че много се безпокоим какво ще стане накрая.
— И колко сте тези, дето се безпокоите? Да не правите облози кой ще остане жив и на кого ще видят сметката?
— Моля те, само внимавай! — напомни Тридесет и две. — Ако наистина се обзалагахме, Оракула щеше да е фаворит в състезанието.
— Известно ми е. Но ако ме оставиш да поприказвам с някой от твоите специалисти по взривни вещества, може и да намаля шансовете й.
— Веднага ще повикам някого.
— Само побързай. Въпреки всичко не разчитам на тази защитена честота.
Специалистката беше готова за разговор след броени минути. Ледения й зададе множество въпроси, отговорите го удовлетвориха и той изключи радиостанцията. Изчака няколко минути да се убеди, че никой не е засякъл разговора и не се кани да го арестува. През следващите два часа беше много зает — възползва се от току-що получената информация. Накрая се просна на койката си и заспа на секундата, изтощен и телесно, и психически от този ден.
Още с изгрева на слънцето Праед Тропо му се обади и поиска веднага да го види. Навън вече беше твърде топло, а въздухът се сгорещяваше с всяка минута. Ледения нахлупи широкопола шапка, за да предпази очите си от слънчевите лъчи.
— Обмислих предложението ви — съобщи военачалникът, докато вървяха към чакащата ги кола. — Реших да приложим вашия план за залавянето на убиеца.
— Благодаря.
— Мендоса, няма за какво да ми благодарите. Трябва да се справим с много опасно положение. А вие ще рискувате живота си.
— Вече ви казах, че ми плащат добре за рисковете.
Лицето на Праед Тропо показа ясно какво мисли той за раса, която би направила всичко за пари.
— Къде ще ходим? — попита Ледения, когато военачалникът му махна да влезе в колата.
Вътре се бяха настанили още четирима въоръжени Сини дяволи.
— Където вие пожелахте да отидем.
Изведнъж прозорците на возилото се затъмниха и се включи осветлението.
— В щаба на Оракула?
— Познахте — потвърди Праед Тропо. — Не е нужно да знаете къде е разположен, затова затъмнихме прозорците.
Ледения се опитваше напразно да седне по-удобно. За пръв път, откакто стъпи на Хадес, остро усети неприятната, почти горчива миризма на Сините дяволи. В колата нямаше климатична инсталация, защото местните жители понасяха добре жегата. Устата на човека пресъхна в миг. След няколко минути вече се потеше обилно, дрехите му подгизнаха, а стъпалото на здравия му крак жвакаше неприятно в обувката.
— Колко остава? — попита прегракнало.
— Може би час, може би два — нехайно отговори Праед Тропо.
— Чудесно — промърмори човекът.
— Не ви понася климатът ли?
— Да, и то много.
— О, тъй ли било! — изрече военачалникът без дори намек за загриженост.
Колата се носеше бързо в незнайна посока. Ледения откри, че му е по-удобно да седи приведен напред, опрял лакти на коленете си. Но само след десетина минути гърбът го заболя и той пак се облегна назад. Долавяше, че състоянието му дава истински повод за веселие на Сините дяволи.
— В някакъв град ли отиваме? — попита човекът с надеждата, че разговорът поне ще отвлече мислите му от това окаяно положение.
— Какво ви накара да предположите това?
— Защото би било по-трудно да открият сградата, където е Оракула, ако наоколо има още стотици такива.
— Тя не се бои от нападения.
— Разкажете ми нещо за нея.
— Защо?
— Рискувам живота си, за да я спася. Естествено е да съм любопитен.
— Тя не е заплашена от нищо. Тук сте само за да помогнете в залавянето на престъпник, който би могъл да навреди на мои сънародници.
— Защо я наричате Оракула? Да не изрича някакви мистични послания от отвъдното?
— „Оракул“ е дума от земния език. Тя сама си избра името. Не знам какво означава.
— А защо живее сред вас?
— Вече казах, че това не ви засяга — напомни Праед Тропо.
— Как изглежда?
— Като всеки друг човек.
— Да, но всеки друг човек е смъртен и уязвим. Защо сте толкова уверен, че тя е недосегаема?
— Мендоса, започвате да прекалявате с въпросите.
— Демокрацията ми плаща тлъста сумичка, за да се погрижа за безопасността на тази жена. Значи някой друг е платил твърде много, за да се отърве от нея. Ще ми се да знам какво я прави толкова важна. А вашето твърдение, че тя е в пълна безопасност, ме озадачава.