Брусар въздъхна примирено.
— Не мога да ви пусна сам.
— Добре. Щом се смрачи, тръгваме.
Младежът понечи да излезе.
— Има още нещо — спря го Индианецът.
— Моля?
— Ценя твоята загриженост и разбирам, че ми желаеш само доброто… Но ако ти или някой друг се опитате да ме спрете, ще се убедите колко ме бива като убиец.
Брусар се изопна в цял ръст.
— Това беше излишна забележка, господине — изрече с достойнство.
— Да се надяваме.
На свечеряване потеглиха с колата. Поеха по главното шосе, водещо извън града, без да бързат. След двайсетина минути идващите насреща коли съвсем се разредиха, а след още половин час изчезнаха напълно.
— Нищо не ми изглежда познато — промърмори Индианеца, присвил очи към страничния прозорец. — Къде са всичките ония скали?
— Ще стигнем там чак след четиридесет минути.
Двете пера се свлече в седалката и затвори очи.
— Господине, още не сте ми казал какъв е планът ви за тази вечер — напомни Брусар.
— Знам.
— Но поне имате план, нали?
Двете пера се тупна по туниката.
— Всичко необходимо е тук.
— Оръжие ли носите?
Индианеца се засмя.
— Нося и оръжие.
29
Двама въоръжени Сини дяволи влязоха в стаичката и мълчаливо поведоха Ледения по дълъг тъмен коридор, после по стръмно наклонена рампа, минаха по втори коридор и накрая спряха пред широка врата, където ги чакаше Праед Тропо.
— Мендоса, тя иска да говори с вас.
— Досетих се.
— Не я доближавайте!
— Не разбирам.
— Ще разберете.
Военачалникът тихо изрече команда, вратата се отвори и откри огромна, разкошно обзаведена стая. Стените бяха дълги почти петнадесет метра. Имаше легла, кресла, бюра, маси, дори холоекран — всичко тук беше предназначено да се използва от човек.
А единствената обитателка на стаята стоеше на десетина метра от Ледения — висока, стройна, с тъмноруса коса и бледосини очи, които сякаш гледаха през него към скрита тайна, която само тази жена можеше да съзре.
— Добре дошъл във владенията ми.
— Здрасти, Пенелопа.
— Познавате ли я? — изненада се Праед Тропо.
— Срещали сме се много отдавна — отвърна Ледения.
— Не очаквах да те видя отново — каза Оракула. — Мислех, че ще умреш там, където те оставих, но тогава бях още малка и способностите ми не бяха съзрели достатъчно.
— Вече си пораснала.
— Да, пораснах — отвърна тя разсеяно, като че му отделяше само малка частица от вниманието си. — Виждам нещата по-ясно, по-ярко, а и ги тълкувам правилно.
— Що за неща виждаш?
— Каквито биха те побъркали за миг, ако ти се явят… Милиони възможности, всички борещи се за съществуване. Трилиони случки, очакващи да им позволя да се сбъднат.
— Съжалявах те, когато беше момиченце — промълви Ледения. — Съжалявам те и сега.
— Спести си чувствата — грубо каза Пенелопа. — Не бих си разменила мястото с тебе.
Той се вгледа в тънката линия на три метра пред краката му и забеляза, че минава и по стените и тавана.
— По-точно казано, дори да искаше, не би могла да застанеш на моето място.
Тя се усмихна.
— А, говориш за силовото поле.
— Това ли било…
— Да, задържа ме вътре, но в същото време задържа отвън тебе… и другите.
— Кои други?
— Не се прави на тъпак. Не ти подхожда.
— За убиеца Чандлър ли говорите? — намеси се Праед Тропо.
— Може би — изрече Оракула и се обърна към Синия дявол. — Сега трябва да ни оставиш сами.
Той веднага се присъедини към двамата си войници зад вратата, която се затвори след секунда.
— Пенелопа, откога си затворена тук?
— Защо смяташ, че съм затворничка?
— Можеш ли да напуснеш тази стая?
— Ще мога… след време.
— Но не точно сега, нали?
— В момента нямам желание да изляза.
Той я огледа мълчаливо.
— Променила си се — каза след малко.
— Пораснах — отново натърти Оракула.
Старецът поклати глава.
— Вече е трудно да се каже, че си човешко същество.
— Я ме виж! — Тя се завъртя пред него. — Не изглеждам ли като всяка млада жена?
— Другите млади жени обикновено съсредоточават вниманието си върху това, което говорят или слушат. А ти си с часове, дори дни пред всеки друг, нали? Нашето настояще за тебе е минало. Изричаш думи, вече познати за тебе отпреди идването ми.
— Твърде прозорлив си. Радвам се, че те доведох тук.
— Дойдох по своя воля. Ако това служи на целите ти, дължи се на случайно съвпадение.
— Мисли каквото си искаш — Пенелопа рязко се обърна наляво.
— А това защо го направи? — попита Ледения.
— Твоят приятел Свирача идва насам. Пристигна преди три дни, скрит в товарния отсек на кораб. Измъкна се от космодрума през нощта. И вече знае къде съм. Ако бях останала на мястото си, един от моите служители щеше да го разпознае, преди да е напуснал Куичанча.