Хорст Ландау
Оракулът
Партито свърши. Едно най-обикновено парти с мили хора, глъч, смях на вратата, сбогуване, вратата се затваря.
— Така, отървахме се! — каза Хорст.
А Ирмгард, леко пийнала и засмяна:
— Най-после сме сами! — и добави, без да се смее:
— В същност жалко, че си отидоха.
— Така е, Ирмгард, нали знаеш, един като стане и другите решават да си тръгнат. Но наистина са мили хора, нали?
— Да, действително са мили. Чудна работа, въобще не се чувствам изморена. Ще ми налееш ли още малко?
— С удоволствие. Това ли е твоята чаша? — Ирмгард му кимна, той я взе, посегна към бутилката, наля чашата и прибави няколко парченца лед, които леко дръннаха.
— Мисля, че сега трябва да поразчистя, иначе утре тук ще изглежда ужасно. — Ирмгард се зае да чисти. А Хорст, както винаги, понякога не успяваше дори да скрие раздразнението си от това, че са пушили много, се опита да каже:
— Добре е най-напред пепелниците… — когато Ирмгард го прекъсна.
— Точно това правя.
Чаши и пепелници потропват върху подноса, чуват се стъпки в кухнята, тракане на високи токчета по кухненските плочки, едно най-обикновено разчистване след най-обикновено парти.
— Знаеш ли, тук има още нещо — каза Хорст изненадан и вдигна това, което беше там.
Ирмгард извика от кухнята:
— Какво?
Хорст й отговори по-високо, за да го чуе тя оттам:
— На масата има нещо.
— Какво нещо?
— Изглежда като опакована грамофонна плоча или нещо такова.
Ирмгард се появи заинтригувана от кухнята.
— Я виж ти, кой ли я е донесъл?
— Същото исках да те питам и аз!
— Значи не си благодарил за него?
— Не.
— Страшно неприятно. Е, развий да видим, може да има надпис и ще разберем от кого е.
— Тежи странно за една плоча, но какво друго може да бъде, освен плоча. — Хорст разви хартията, смачка я и я хвърли в кошчето. — Е, какво ти казах, грамофонна плоча!
Ирмгард посегна и я взе.
— Чакай да видя какво пише на нея.
Тя прекара плочата с леко пренебрежение съвсем близо до очите си и прочете буква по буква, като заглавие на някакво стихотворение:
— О-ра-ку-лът.
— Странно заглавие. Оракул. И няма нищо друго, освен тази графика.
— Не, нито име, нито някакво упътване, само това малко тъмно изображение. Според мен представлява ковчег. Ковчег с крила. Бих казала, летящ ковчег, а ти какво мислиш, Хорст?
— Дай да видя! Не, не виждам никакъв ковчег. Прилича ми по-скоро на лабиринт, да, мисля, че е лабиринт, а в средата — Хорст посочи с пръст средата на графиката, — в средата е празно.
— Вероятно скрита картина. Но аз виждам само очертанията на ковчег, а ето тук крилата. — Ирмгард също прекара показалеца си, червено лакиран, по графиката.
— Ето крилата, но това може да са и лъчи или вълни, ти какво мислиш?
Хорст поклати замислено и нерешително глава, а Ирмгард продължи:
— Почти бих казала, че преди малко изглеждаше по-другояче, ако би било възможно. Нали сега правят новите шикозни графики така, че погледнати от различни страни, да изглеждат различно. Но ковчегът се вижда съвсем ясно, или пък това е някакъв вид кристал.
— Не виждам никакъв кристал наистина, Ирмгард, може би имаш пред вид средата на лабиринта, която е по-тъмна, но това не е кристал.
— Но ковчегът изпъква ясно сред графичните линии. Виждаш ли, сякаш плува, плува някак във въздуха или сред тези вълни и разпръсква лъчи.
Ирмгард и Хорст стояха насред полуразтребената стая, в която преди малко се бе състояло едно най-обикновено парти, гледаха плочата и не можеха да определят изобразеното на нея.
Хорст пак се опита:
— Не, не гледаш както трябва! Все пак е лабиринт, една огромна спирала, която се увива към вътрешността, но както в неподвижното ядро на тайфуна, циклона, вихрушката, така и тук в средата не се вижда нищо. Абсолютно нищо, средата е празна, тъмна, няма нищо. Мисля, че трябва просто да я чуем.
И докато Хорст прибираше от грамофона предишната плоча „Take five“1 на Дейв Брубек и слагаше нова, Ирмгард попита доста тихо:
— Да я пуснем, или по-добре не?
Но Хорст бе поставил вече плочата и попита:
— Какво искаш да кажеш?
Ирмгард отговори:
— А, нищо! Добре.
Докато подвижното рамо със сапфира се издигна и спусна бавно над плочата и се чуха първите стържещи звуци, Хорст и Ирмгард се настаниха, те имаха хубава стереоуредба, облегнаха се на фотьойлите и заслушаха. Студен, почти металически твърд мъжки глас каза:
„… ракул. Оракулът… оракул. Плочата, която току-що пуснахте, е особена.“
— Аха.
„Вероятно Ви направи впечатление, че само тази страна е записана.“
— Не, а на теб?