Стилът на Ван Дорн се оказал толкова непопулярен сред изкуствоведите по онова време, че той често не можел да си купи дори храна срещу платно, над което бил работил месеци наред. Разочарованието му го довело до нервно разстройство. Неговото самоунищожение шокирало и отблъснало някогашните му приятели Сезан и Гоген. Умрял забравен в пълна мизерия. Едва през 1920 — тридесет години след смъртта му — картините му били признати за гениални. През 1940 година излиза роман за неговата измъчвана от терзания личност и веднага става бестселър, а през 1950 година Холивуд снима филм за живота му. Днес дори и най-незначителната му творба струва не по-малко от три милиона долара.
Ех, изкуство!
Всичко започна с Майърс и срещата му с професор Стивъсън.
— Той се съгласи, макар и с неохота.
— Изненадан съм, че изобщо се е съгласил — казах аз. — Стивъсън мрази импресионизма и особено Ван Дорн. Защо не помоли някой по-сговорчив, като добрия стар Ман Брадфорд?
— Защото репутацията му в академичните среди издиша. Не виждам какъв е смисълът да се пише дисертация, ако няма да бъде публикувана, а един уважаван научен ръководител може да накара издателите да й обърнат внимание. Освен това, щом успея да убедя Стивъсън, значи ще мога да убедя всекиго.
— Да го убедиш в какво?
— Точно това поиска да разбере и той — отвърна Майърс.
Спомням си ясно този момент, как Майърс изправи върлинестото си тяло, намести очилата си и се смръщи толкова силно, че къдравата рижава коса прилепна към челото му.
— Стивъсън каза, че дори и да се абстрахира от собственото си неодобрение към Ван Дорн — Господи, ама как се изразява този надут задник! — не може да разбере защо искам да прекарам една година от живота си, пишейки за някакъв художник, за когото са написани безброй книги и статии. Защо не си избера някой неизвестен, но обещаващ неоекспресионист и не рискувам да повиша имиджа си заедно с неговия? Разбира се, художникът, който ми препоръча, бе един от неговите фаворити.
— Естествено — казах аз. — Ако е назовал художника, мисля, че е …
Майърс ми съобщи името.
Кимнах.
— Стивъсън колекционира картините му от пет години. Надява се, че като ги продаде един ден, ще може да си купи къща в Лондон, когато се пенсионира. А ти какво му каза?
Майърс понечи да отговори, после се разколеба. Той се обърна със замечтан поглед към репродукцията на Ван Дорновата „Кипариси в долината“, която висеше до стигащия до тавана библиотечен шкаф, натъпкан с биографии на Ван Дорн, анализи и албуми с негови творби. Известно време остана мълчалив, сякаш гледката на познатата репродукция — цветове й не можеха да се мерят с ярките тонове на оригинала, тъй като при отпечатването не можеше да се пресъздаде деликатната структура на релефните спираловидни наслоявания на боята върху платното — все още караше дъха му да секва.
— Е, и какво му каза? — повторих въпроса си.
Майърс въздъхна със смесица от безсилие и възхищение.
— Казах му, че повечето от писанията на критиците за Ван Дорн са глупости. Той се съгласи, но намекна, че картините не внушават нищо по-добро. Отговорих му, че дори и талантливите критици не са изследвали същността на неговите творби, че изпускат нещо съдбовно.
— Което е?
— Точно така. Това беше следващият въпрос на Стивъсън. Нали знаеш как започва да припалва лулата си, когато го обхване нетърпение. Трябваше да говоря бързо. Казах му, че не знам точно какво търся, но че там — Майърс махна с ръка към репродукцията — има нещо. Нещо, което никой не е забелязал. Самият Ван Дорн го е намекнал в дневника си. Не — Майърс ме погледна очаквателно.
Повдигнах вежди.
— Ами, щом никой не го е забелязал — натъртено каза Майърс, — значи е тайна, нали?
— Щом ти не си го забелязал…
Затруднен, Майърс отново се обърна към репродукцията и в гласа му прозвуча удивление:
— Откъде знам, че е там ли? Защото когато гледам картините на Ван Дорн, го усещам. Чувствам го.
Поклатих глава.
— Мога да си представя какво е отговорил Стивъсън на това. Хората се справят с изкуството както с геометрията и няма никакви тайни в …