Когато осъзнах, че той наистина смяташе, че Ван Дорн е имал някаква тайна, бях ужасен. Страданието в очите му бе също ужасяващо. Споменаването на лудостта не само на Ван Дорн, но и на неговите критици, ме караше да се притеснявам, че и Майърс е превъртял. Да си избодат очите, боже мой!
Останах с Майърс до пет сутринта, опитвайки се да го успокоя и да го убедя, че се нуждае от няколко дни почивка. Изпихме стека с бира, който бях занесъл, този от хладилника ми и още един, който купих от един колега, който живееше в дъното на коридора. На зазоряване, точно преди Майърс да задреме и аз да се прибера, залитайки в стаята си, той промърмори, че съм прав. Найстина се нуждаел от почивка. На следващия ден щял да се обади на родителите си. Щял да ги пита дали ще платят билета му за самолета до Денвър.
В следствие на препиването се събудих чак късно следобяд. Възмутен, че бях пропуснал часовете си, взех душ и опитах да не обръщам внимание на вкуса от снощната пица в устата си. Не бях изненадан, когато позвъних по телефона на Майърс и не получих отговор. Навярно се чувстваше отвратително като мен. Ала когато след залез слънце позвъних повторно, а после почуках на вратата му и пак никой не ми отговори, започнах да се притеснявам. Вратата му беше заключена, затова слязох долу да взема резервния ключ от хазяйката. И тогава видях бележката, пъхната в отвора на пощенската ми кутия.
„Наистина мислех това, което казах. Нуждая се от почивка. Отивам си вкъщи. Ще ти се обадя. Бъди спокоен. Рисувай добре. Обичам те, братле. Завинаги твой приятел.“