Мария и Габи бяха стари приятелки, нещо повече, когато Мария и мъжът й купуваха апартамента си, Габриела им даде две хиляди долара, които все още не успяваха да й върнат. Колко години минаха? Две и половина… почти три!
Габриела беше хладнокръвна жена и не позволи на годеника си да разгадае състоянието й.
— Защо се обади Мери?
— Да си бъбрим.
Боян Мирков вдигна глава от документите, които четеше.
— Толкова кратко?
— Изглежда някой влезе в стаята й — Габи вдигна списанието, което разглеждаше, и разговорът приключи, но когато Боян тръгна за посолството, като луда се хвърли към телефона.
По предварителна уговорка на десетото позвъняване някой вдигна слушалката.
— Габи съм — тихо каза тя. — Полицията е разпитвала за мен на летището. Трябва да изчезвате. Няма да им е много трудно да се доберат до този адрес.
— Сигурна ли си, че не е рутинна проверка? — беше Асен. — Не е задължително да търсят нас.
— Майка ви ме предаде — изкрещя Габи. — Махайте се по най-бързия начин и се постарайте да заличите всички следи. Всички!
Генерал Петър Кирилов беше сред полицейската аристокрация по времето на Живков. И ако Семерджиев не беше го уволнил, още щеше да носи генералски пагони. Петър Кирилов беше сравнително млад мъж, далеч преди пенсия и ако не беше озлобен на системата, може би щеше да му помогне.
Обади му се. За негова приятна изненада бившето величие се държа любезно и го покани на разговор в дома си, някъде из Лозенец. Проданов записа адреса, взе сакото си и излезе. Каза маршрута на шофьора си и затвори очи. Боже, как ми трябва почивка! Една седмица… или поне три дни!
Генералът от запаса Кирилов живееше в прекрасна, обвита в зеленина еднофамилна къща. Посрещна го на външната врата, държащ изкъсо озъбена немска овчарка, отбори му усмихнат.
— Добре дошъл, колега. Не се притеснявайте, Джилда само ще ви подуши и ще иде да си гледа кучешките работи.
Стиснаха си ръце.
— Извинявайте, че ви безпокоя, господин генерал…
— О. з. генерал.
— Генералът винаги остава генерал — Проданов съзнаваше, че любезничи фалшиво, но ситуацията беше деликатна и имаше нужда от съдействието на бившия разузнавач. Ако си спечелеше неприязънта му, нищо нямаше да постигне. — Благодаря ви, че ми отделихте малко време.
— Заповядайте.
Кучето наистина се успокои и се скри някъде в дъното на двора. Къщата беше прелестна не само отвън, тук бяха хвърлени десетки хиляди долара, но Проданов нямаше нито време, нито настроение да се наслаждава на вещи.
— Казах ви, колега Кирилов, аз съм генерал-майор Продан Проданов от отдела за борба с организираната престъпност.
Лицето на разузнавача стана каменно.
— Да, знам, генерале. Не знам друго обаче — с какво моята личност предизвика интереса на вашия отдел?
— Не вие лично… — Проданов го погледна в очите. Когато искаше, знаеше да гледа твърдо, упорито и заплашително. — Дъщеря ви Габриела е станала неволна пощенска кутия на двама престъпници.
— Габи? — Кирилов не скри ужаса си. — Не може да бъде!
— Може, господин генерал. Това са двама млади мъже, издирвани за банков обир от Интерпол — Проданов се усмихна тъжно. — За да ни е по-лесен разговорът, ще ви кажа, че те са синове на жена ми.
Проданов му разказа всичко, не скри дори унизителни за него подробности, без да уточнява кой е бащата на двамата мъже. Кирилов го слушаше мълчаливо. Когато се убеди, че ченгето е свършило, каза:
— Обадете се за оперативна група! Габи има годеник… може да е скрила момчетата в апартамента му… Той е дипломат в Холандия и тя често преспива там. Сега е при него…
— Знам — Проданов извади мобифона и поръча да му изпратят ударна бригада командоси.
Половин час по-късно проникнаха в апартамента на Боян Мирков. „Птичките“ бяха изхвръкнали. Проданов прегледа апартамента сантиметър по сантиметър и намери десетки доказателства за присъствието им. Дотук поне се добра до нещо категорично — братята бяха в София.
— Да вървим, колега — каза на генерала от запаса Петър Кирилов, който беше настоял да дойде с тях. — Закъсняхме. Имам още една молба към вас. Поговорете с дъщеря си довечера. Обяснете й в колко сериозна каша може да се забърка, ако откаже да ни съдейства. Утре сутрин ще ви се обадя. Дано имаме по-добри новини.
Габи обаче беше упорито момиче и непоколебимо държеше на версията си.
Мъчеше го страхотно главоболие. Опита всички хватки на йогите, но нищо не помогна. Ще трябва да си купя аналгин, мислеше Козела с мокър пешкир на челото. Беше се заседял твърде дълго, а организмът му не беше свикнал на застой. Кръвта му се беше превърнала в блато.