Козела изчака да се стъмни и тръгна да търси аптека. Огледа се, наоколо нямаше. Реши да се качи на колата и да си купи лекарства от центъра. Там поне знаеше къде какво се продава. Под перото на лявата чистачка белееше някакъв лист. Помисли, че отново някой претендира за мястото, на което е паркирал, и с нервни тръпки по гърба я измъкна. Разгъна листчето и прочете: „Татко, обади се на тел. 8991444. И. и А.“.
Иван се прибра и завари брат си заспал на канапето в хола на дипломата.
— Има ли знак — разтърси го грубо. — Събуди се, господин Гузман. Има ли нещо на беемвето?
— Не — Асен разтърка очи. — Все още няма нищо… но се обади Габи. Полицията е разпитвала за нея на летището. Предполага, че е заради нас.
Иван изтръпна.
— А ти какво предполагаш, глупако. Оная курва, майка ти, ни е изпържила. Прибирай всичко. До пет минути трябва да изчезваме оттук.
— Сериозно ли мислиш, че…
— Напълно сериозно. Действай! Ще се скрием в един частен хотел в Симеоново.
V
— Момчета — след дълго мълчание каза Козела. — Можете да застреляте Джон Кенеди и Интерпол няма да си мръдне пръста да открие убиеца, но ако откраднете и един долар от големите корпорации или, не дай Боже, банка, агентите им ще ви открият и на луната.
Беше един и половина през нощта, топло, дори душно. В тревата пееха щурци, някъде долу, между Симеоново и Драгалевци, се чуваше жабешки концерт, но всичко останало беше потънало в сън. Хазаите спяха отдавна, а Иван и Асен бяха единствените им наематели.
— Фактът си е факт, Интерпол е по петите ни каза Иван.
— Там е бедата, я! — Козела ядно повиши глас, но се овладя и продължи кротко: — Трябва много внимателно да преценим шансовете си и да изберем страна, в която Интерпол не действа.
— Има ли такива кътчета на планетата? — попита Асен.
— Едно от тях е Парагвай, но вие като кукувиците сте насрали това гнездо.
Козела стана, отвори хладилника на терасата и си напя водна чаша с водка.
— И аз искам — каза Иван.
Старият бандит се отпусна уморено на стола.
— Пийте, напийте се, насерете се, ако искате, но мислете. По най-бързия начин трябва да се измъкнем от страната.
— Габи ще ни помогне — плахо се обади Асен.
— Забравете я изтънчената курва — ядно, през зъби процеди баща им. — Тя е в ръцете на Проданов…
И наистина беше. Шефът на отдела за борба с организираната престъпност й беше закачил опашка. Две момичета от службата се редуваха в наблюдението на Габриела, но тя беше дъщеря на ченге и усети, че я следят на първия половин час. На другия ден разкри и колежката й.
Къдели са се сирили братята?, мислеше трескаво Габриела, решена на всяка цена да ги намери. Всъщност й трябваше само Иван — тялото й изгаряше за него. Чукането с официалния й годеник беше вяло, скучно и, ей Богу, нямаше да се повтори. Боян я беше предупредил, че излиза в отпуск, а това означаваше, че тя трябва да напусне жилището му, преди да се е прибрал в София. Баща й както винаги я разбра.
— Ти имаш връзка с някое от момчетата, нали? — попита той.
Габи кимна. Никога не беше лъгала баща си и само обич и разбиране беше получавала от него.
— Имаш ли представа къде са?
— Никаква — унило отговори дъщеря му. Старият разузнавач взе в длани лицето на Габриела, взря се в очите й и тихо попита:
— Искаш ли аз да ги намеря?
Габи кимна отново и остави сълзите спокойно да се стичат от очите й. Генерал Кирилов я целуна и излезе.
Генерал Петър Кирилов беше типичен макаренковски възпитаник. Нито се казваше Петър, нито Кирилов, но някой от възпитателите в приюта го беше кръстил така и това име му остана за цял живот. Петър Кирилов беше пълен сирак и се беше заклел, че ако един ден, дай Боже, създаде дом, да бъде като орел над сигурността и спокойствието му.
Ожени се за красива и кротка жена, роди им се момиче, но най-същественият човек в живота му се оказа тъст му. Стар болшевик, един от създателите на Държавна сигурност, той го прие като роден син, изпрати го да следва в Москва, лично му връчи първото офицерско звание и го назначи в своята супер елитна служба „Разузнаване“, добила гражданственост като Първо главно управление на ДС. Покрай покойния си тъст Петър Кирилов растеше бързо, стана член на компартията и напълно искрено възприе идеите й. Всичко вървеше нормално до появата на гнусния предател Горбачов… и неговият свят се срути. Петър мислеше, че хората в България — с малки изключения — живеят спокойно и щастливо, затова толкова го ужасиха озверелите улични тълпи, които крещяха „Червени боклуци!“, „Смърт на комунизма!“ и така на-татък. Откъде се беше взела тази омраза, къде бяха сбъркали? Или самата система беше сгрешена?