Петър Кирилов живееше девета година с тези въпроси, притихнал и пасивен, а той не беше свикнал да бъде нито едното, нито другото. Мразеше демокрацията във вида, в който новият политически елит я Развираше. Цял живот беше работил против НАТО, сега влизането в Североатлантическия пакт се оказваше един от приоритетите на демократите. Не! Баста! Майната им, Петър Кирилов нямаше нищо общо с това, но имаше любима дъщеря, която може би се беше забъркала в опасни игри, а той имаше все още достатъчно връзки, за да бди над сигурността й.
Беше три и половина сутринта, когато телефонът иззвъня. Никой не безпокоеше никого в такъв час, ако не беше спешно. Кирилов скочи и отиде в хола.
— Да.
— Сирак, аз съм. Позна ли ме по гласа.
— Развира се.
— Ние не търсим кой да е, а синовете на Козела. Знаеш ли тази незначителна подробност? — горчив смях насреща.
— Не — изумен каза Кирилов и седна несъзнателно на най-близкия стол. — Това усложнява нещата неимоверно много.
— Така е, Сирак — неприкрита ирония. — Някои колеги биха се изразили „прави ги невъзможни“. Мълчаха няколко секунди.
— Бързай, Сирак! След половин минута ще ми закачат „щепсела“.
— Искам среща с Козела.
— А с Бил Клинтън?
— Сериозно ти говоря. Ние сме бивши колеги, ветерани… и ако такова понятие съществува в природата — стари приятели.
Отново мълчание.
— Имам една идея, Сирак. Ще видим дали ще заработи. Ще се чуем скоро… И линията прекъсна.
След триседмично мълчание мобифонът на Козела се обади. Момчетата настръхнаха.
— Кой може да бъде? — изкрещя сънли вият Асен.
— Спокойно, храбреци. Това е едно ченге от Интерпол — включи апарата. — Кажи, Хакел.
— Ти само с мен ли поддържаш връзка? — изненадан попита швейцарецът.
— Засега да. Казвай какво има?
— Вие провалихте една перфектна акция…
Козела го прекъсна:
— И вие се провалихте пред Сталинград, но не ти държа сметка, нали?
— Аз съм швейцарец, Козел.
— Не, ти си германецът Ханс Ото Хакелман, син на СС полковник Хакелман, личен адютант на Ернст Калтенбрунер.
Последва кратко мълчание.
— Собствено разузнаване ли имаш, Козел?
— Нещо подобно. Казвай сега какво има.
— Нашите служби търсят синовете ти.
— Не точно твоите, Хакел.
— Икономическата служба, не Интерпол. Те са най-старателните ловци на хора, Козел. Десет процента от плячката остава за тях.
— Знам, Хакел. Какво предлагаш? Да взема десет процента за главите на синовете си?
— Не, за Бога… но все пак, знаеш ли къде са?
— Не.
— Виж, Козел, преди да минем на нашата работа, искам да ти дам един безплатен съвет. Ако момчетата върнат парите, ще вложа целия си авторитет да минат по най-леката процедура.
Козела се разсмя искрено.
— И коя е тя, Хакел? От пет до петнайсет години в Сейнт Куентин?
— Съвсем без наказание не може да мине и ти го знаеш много добре.
— Точно за това ти се чудя на акъла. Аз съм баща, Хакел.
— И аз, Козел… Развирам те. Забрави. Но не забравяй, че си на оперативна служба при нас.
Козела се ядоса.
— Аз съм войник-ветеран, хер Хакелман. Край с бойните полета, оперативните задачи, активните мероприятия и прочие глупости. Изключи ме от компютъра, ако обичаш. Свършим ли този разговор, ще направя мобифона на парчета. Край с Козела! От сега до края на живота си ще отглеждам зеле, моркови, цвекло, карфиол и прочие. Сбогом!
Козела изключи апарата.
Синовете му го гледаха зяпнали, в очакване на някакво обяснение.
— Имате много глупав израз, момчета. Приличате на насрани деца.
— Кой беше този! — остро попита Иван.
— Шефът на ЦРУ за Европа — уморено отговори Козела, хвърляйки на пода мобифона със замаха на боксьор, нанасящ прав удар. — Отивам да дремна. Утре сменяме квартирата. Ще се върна в ранния следобед да ви прибера. Дотогава имате задачи. Ти — пръстът му се насочи към малкия брат, — отиваш и купуваш два GSM-а… Купи три. Представи се за чиновник от испанската легация, после вземи карти и се върни тук. А ти, Иване, знаеш ли къде е Захарна фабрика? — синът му кимна. — Там има тържище за автомобили. Отиваш с такси и излизаш с най-лъскавия възможен Мерцедес, който се продава… Цената е без значение. Показваш истинския си паспорт… Познавам манталитета на Проданов. През ум няма да му мине, че Козела ще дръзне такава провокация. Това е… А сега по леглата. Чака ни особен ден.
Въпреки вида си на сладникав американски актьор от зората на киното тип Рудолф Валентино, Джон Алберти беше суетен като травестит и безмилостен като пит-бул. Той носеше всички белези на латинската раса, от която произхождаше. Беше дребен, грациозен, черноок, и — нещо особено подозрително в Америка — беше с една глава по-нисък от синеоките си англосаксонски колеги и дълги години трябваше да преодолява незачитането и презрението им, преди с лични качества да стане агент за специални поръчки и да приеме с фалшива усмивка поздравленията на колегите си, които още дълги години щяха да чакат и ранг, и заплата като неговите. Това дребно, енергично човече от Кремона, Италия, емигрира късно, едва на шестнайсет години. Беше от американците, от потомците на пасажерите на „Мейфлауър“ и ако страната и администрацията й, които боготвореше, бяха поискали от него да открие двама крадци и да върне плячката им в сейфовете на работодателите му, то това значеше, че той или ще го направи, или ще умре за финансовата мощ на Америка, част от която беше почнал да чувства.