Бяха в едно абсолютно празно витошко заведение. В течение на разговора се разбра, че е собственост на о. з. генерал Петър Кирилов — Сирака.
— Тук този прякор не е здравословен, Сирак — каза Козела, стискайки ръката му.
— Бъди спокоен, тук всичко е здравословно. Сядай! Какво ще пиеш?
— Водка със сода.
Сирака вдигна ръка. Веднага се появи млада келнерка и почти мигновено изпълни поръчката.
— Наздраве, Козел.
— Наздраве… Добре изглеждаш, Сирак, да не ти е уроки.
И двамата се засмяха криво, дежурно и напълно фалшиво.
— Отдавна не бях чувал добри думи за себе си — Сирака запали цигара, облегна се на стола. — Помниш ли Иван Развигоров?
— Разви Звяра? Естествено. Цял живот ме е мразил по неизвестни за мен причини.
— Добро попадение на министър Бонев. От вчера, с чин генерал-майор, Разви се е върнал в службите и утре е по петите ти.
— Сигурен ли си?
— Деветдесет на сто. Тази вечер, в седем и половина, ще дойде вкъщи. В седем и четирийсет ще съм сто процента сигурен.
— Откъде знаеш, че е обратно в кюпа?
— От мои частни източници, Козел. Не случайно целият ми живот премина в онова министерство. Пиха мълчаливо.
— Защо ми правиш тази услуга, Сирак? От мене никога нищо добро не си видял.
— Нито лошо, Козел… Както и да е, не допускай Разви близко до себе си и измисли начин да срещнем децата. Дъщеря ми се поболя по един от синовете ти… цяла бащичко, не казва кой.
Козела мисли дълго.
— Това заведение безопасно ли е?
— В известен смисъл… Колкото може да бъде сигурна софийска кръчма, но е моя собственост и мога да го затворя, когато поискам. Като днес например.
Козела допи водката си и стана.
— Утре вечер в осем доведи момичето тук. Аз ще ви заведа при синовете ми.
Габи вечеряше с Боян Мирчев в „Руския клуб“. Беше приела настойчивата му покана с досада и не малка доза неприязън. Аз започвам да го мразя!, мислеше тя, докато се готвеше за излизане. Закъсня с двайсетина минути и завари Боян разтревожен, вперил поглед във вратата.
— Вече мислех, че няма да дойдеш — нервно каза той, докато я настаняваше на масата.
— Най-добре беше да не идвам — дръзко, гледайки го в очите, каза Габриела. — Поръчай ми едно уиски. Вечеряла съм.
— Габи!
— Слушай какво ти казвам, Бояне. Само едно уиски със сода… и речта ти.
— Каква реч?
— Не може да неси си подготвил многоточкова реч на тема колко съм неблагодарна и какво прекрасно семейство бихме могли да бъдем.
— Ще бъдем, Габи.
— Никога!
Приближи келнерът и временно разсея напрежението на масата. Мълчаха, докато чакаха да изпълнят поръчката им. Габи разсеяно рееше поглед по масите, Боян се мъчеше да преодолее обидите и да превземе моралния връх в този видимо тежък разговор.
— Наздраве — каза Габи, — и не се сърди като децата. Бяхме заедно, вече не сме, това е. Трябва да свикнеш, Бояне.
— Преди ми викаше Боби — Все повече губещ почва под краката си, промълви той.
— Това беше едно време и никога няма да се повтори.
Мирчев се облакъти на масата.
— Но защо, Габи… Ние се обичаме, обявихме годеж, скоро ще станем семейство.
— Ти имаш температура — с леден глас и очи, пълни с презрение, го прекъсна Габриела. — казах ти: дойдох за последен път и да чуя за последен път „много важните неща“, които имаш да ми казваш, въпреки че идеално знаех накъде ще поведеш разговора. Но, Бояне, това беше краят. Ще си допия бавно питието и ще си ида завинаги. Точка!
— Излагаш ме пред колегите…
— О, стига глупости! — Габи повиши глас, но бързо го смъкна. — Твоите предани приятели до един искаха да ме чукат. В това отношение съм чиста пред теб. Можеш да им го кажеш!
Боян Мирчев се облегна отново в стола, изпи полу на екс ракията си, поръча нова, изчака и попита:
— Нали знаеш, че имам връзки в разузнаването?
Габи кимна.
— Като започна тази криза между нас, първоначално я отдадох на женски капризи, после си рекох, че се е появил някакъв любовник. Временна страст — както пламва, така гасне, но после…
В този момент Асен влезе в „Руския клуб“. Беше сам. В първия момент не я видя, но като седна и взе менюто, погледите им се срещнаха. Габи издебна Боян, докато бъркаше в салатата си, и му направи знак да не се издава. Асен кимна разбиращо.
Габриела нервно прекъсна Боян:
— Поръчай ми още едно уиски, моля те. Аз ще си го платя.
Той изпълни молбата й. Едва сега Габи си даде сметка, че е пиян. В нейната компания пиеше втора евксиноградска гроздова, но преди това кой знае колко си беше подложил за кураж.
— Момче, още един „Паспортс“ със сода и много лед — и продължи като на себе си: — Щяла да си плаща питието! Ей, моя любов, все още жена не си е плащала сметката на масата на дипломата Мирчев! — гласът му зазвуча нервно, пиянските нотки се чуваха.