— Извинявай, ако съм те обидила — примирително, дори извинително, каза Габриела.
— Обиждаш ме, Развира се! Обиждаш ме непрекъснато! Цялото ти поведение е кръвна обида за мен — Боян преполови чашата, затисна огъня с вода. — Докъде бях стигнал… А, да, та моите хора от разузнаването ми разкриха причината за разрива — Боян се усмихна разкривено, злобно, пиянски. — И така, Габриела Петрова Кирилова, дъщеря — единствена дъщеря — на великия Сирак, в кой от двамата сина на Козела си влюбена, в Иван или Асен?
Габриела изтръпна, но успя да се овладее.
— За пръв път чувам тези имена!
— Да, така си казала и в следствието, но нашата информация е друга. И така, любов моя, преди да отида да се изпикая, искам да ти се закълна тържествено. Аз ще се добера до братята преди теб и тогава — тежко им! И в Ханой ще завидят на смъртта, която съм им замислил.
Боян се изправи, залитна, намигна й пиянски, но овладя походката си и тръгна към тоалетните, които бяха на втория етаж. Когато се увери, че е завил по стълбите, Габриела скочи, сграбчи чантата си и отиде на масата на Асен.
— Имаш ли кола?
— Да.
— Тръгвай!
— Но аз току-що си поръчах вечеря.
— Майната й на вечерята, ще я плати видният дипломат Боян Мирчев, който утре от вестниците ще научи, че е уволнен от Министерството на външните работи.
Габи хукна към изхода, Асен се поколеба за миг, но я последва.
Иван Развигоров имаше стара прострелна рана от куршум, който беше минал през десния крак и излязъл през левия. Куршумът, Развира се калибър 7.65,само да беше минал десет сантиметра по-горе или по-долу, щеше да го остави без крака. Имаше и други рани, но за тази полагаше грижи, иначе трудно ставаше от леглото.
Жена му Мария го посрещна ласкаво за обяд — Както винаги в последните двайсет и пет години. Целуна го, повдигайки се на пръсти, и заповяда широко усмихната:
— В банята и на масата!
Разви прегърна жена си, прокара пръсти през започналата й да посивява коса, целуна я по темето.
— Какъв буламач си сготвила?
— Чушки пълнени.
— Червени с месо? — То се Развира от само себе си, генерале.
— Идвам.
Иван Развигоров се изми, смени лапите с меча мас и живовляк, които жена му беше приготвила — процедура, която извършваше всеки ден от десет години насам без грам ропот или каквото и да било демонстративно недоволство, и седна на масата.
Пълнени чушки беше любимата му манджа, а никой по-добре от собствената му жена, този верен войник Мария, не можеше да я сготви.
— Дъщеря ти обади ли се? — с пълна уста и искрена лакомия попита той.
— Довечера ги поканих на вечеря.
— На чушки?
— Не, глупчо, знаеш, че Вили не обича варено. На гювеч.
— В колко часа?
— В седем… Когато дойдат.
— Аз ще се прибера към девет, Маре. Отвори ми се извънредна работа.
Телефонът иззвъня. Мария, която не обядваше, но седеше срещу него на масата, стана и вдигна слушалката.
— Да. Обядва в момента. Толкова ли е спешно? За кого да предам?
Разви дъвчеше залъка си с лошо предчувствие. Не можеше да си спомни от колко години никой не го беше безпокоил в дома му между два и четири следобед.
— Кой е? — попита с пълна уста той.
Мария вдигна рамене и запушвайки мембраната с длан, каза:
— Приятел.
Старият боен кон преглътна, проми устата си с глътка бира и взе слушалката.
— Развигоров.
— Навремето казваше: Развигоров слуша. Нямаше никакво съмнение, говореше с бившия генерал Иван Милетиев.
— Прав си, това беше навремето, Козел. Човек лесно губи войнишките си навици. Най-малко теб очаквах да чуя. Казвай!
— И аз не се обаждам с удоволствие, Звяр, но понякога принудата прекършва и чест, и достойнство, и старите войнишки закони, ако искаш.
Развигоров стана от масата и се отпусна на канапето със слушалката в ръка.
— Стреляй в десятката, Козел! Какво искаш?
— Първо, честито производство, генерале. Ние, ченгетата, сме страшни курви. За една нашивка сме готови да служим и на дявола.
Развигоров се засмя.
— Има такова нещо, но това не е причината да ми се обадиш, нали?
— Не, Развира се! Слушай, Звяр, между нас може да има стари дрязги… откровено казано, не си спомням истинските поводи, но преди да тръгнеш срещу моите момчета, спомни си, че имаш жена, дъщеря, внуци…
Телефонът заглъхна. Развигоров мълча умислен и свъсен няколко минути, после набра номера на Компира.
— Обади се Козела. Знае всичко. При вас има негова къртица.