Облечени в смокинги — в Рим по римски — братя Иван и Асен, отскоро Заимови, пиеха текила на един от баровете и търсеха с погледи мъжа, който според тях щеше да им свърши работа. Чакаха един млад мулат, офицер от полицията, но тясно свързан с всички гангстерски банди с хищни имена.
Пиеха трета текила, Когато Асен каза:
— Ето го.
Широко усмихнат, оголил блестящите си зъби, придружен от гъвкава сексапилна негърка, ченгето се ръкуваше със собственика на хотела и любезно кимаше на тълпата около него. После поведе компаньонката си подръка, подпря се близо до тях на бара и поръча два бърбъна.
Иван се изправи, даде знак на брат си да го чака и застана зад мулата.
— Вие сте господин Ласаро, нали? — на английски попита той.
— Да — кимна ченгето. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Искам да разменим няколко думи насаме. Възможно ли е?
Ласаро продължи да се усмихва със сияйните си зъби.
— Говорете спокойно, дамата не разбира английски.
Иван се прекръсти на ум и попита:
— Знаете кои сме, господин Ласаро?
— Двама братя от Европа. Това е всичко. Защо се криете в Парагвай нито имам представа, нито ме интересува.
— Крием се?
Мулатът сложи фамилиарно длан на рамото му.
— Всички чужденци, които срещнете в Асунсион, се крият, млади господине. Вие не правите изключение или аз съм пълен идиот.
Ред беше на Иван да се усмихне.
— Да приемем, че сте прав, господин Ласаро. Имаме нужда от парагвайски паспорти и шофьорски лиценз. Няма да ги ползваме в страната ви. Убиха баща ни. Трябва да намерим убийците и да отмъстим за смъртта му.
Мулатът взря маслинените си очи в него и каза тихо:
— Услугата, която искате, е свързана с рискове, а това значи скъпо.
— Колко?
След известен размисъл Ласаро отговори:
— Три хиляди щатски долара. Половината капаро!
— Приемам — кимна Иван. — Бързам и нямам време за пазарлъци.
— Носите ли пари в себе си?
— Да.
— Тогава да идем до тоалетната и да започнем работа. Не рискувате нищо.
Ласаро прибра хиляда и петстотин долара, поиска четири цветни снимки. Разбраха се да получат документите след два дни. На братята от Европа оставаше избора на новата им самоличност.
— Поли?
— Кажи, Продане — жената вадеше бельо от пералнята и беше съсредоточена в работата си.
Служебната чистачка вече повече от час бръмчеше с прахосмукачката. Вилата беше ледена като карцер, всички прозорци бяха отворени, като че ли беше август, а не януари.
— Умрях от студ — провикна се генералът. — Да не си решила да ме умориш с пневмония.
— Свършвам, господин генерал — виновно усмихната се намеси прислужницата. — Веднага ще затворя прозорците.
— И усили парното. Поли, остави това глупаво пране на жената — така и не успя да й запомни името. — Ела, имам да ти казвам нещо важно.