Сирака вдигна ръка примирително.
— Спокойно, кибрит такъв. На майка можеш да ме псуваш, колкото искаш. Ако знаех коя е, нямаше да съм Сирака, атеист съм, не вярвам в изповедите, а колкото до децата — тази вечер ще прибера Габриела, каквото и да ми струва това.
Козела се усмихна презрително.
— А ако тя не иска, какво ще правиш? Ще я дрогираш, арестуваш… Какво ще направиш, Сирак, по дяволите… и… извини ме за псувнята. И аз съм на края на нервите.
О. з. генерал Кирилов махна с ръка.
— Ще прибера Габриела, колега, но искам да те предупредя, че Проданов е пуснал Разви Звяра след теб, естествено Компира го подсигурява с всичко необходимо.
Козела се изсмя фалшиво. Опита да предаде на смеха си безгрижие, но не се получи, а той много добре знаеше, че това не е убягнало на Сирака.
— Много ме мрази Проди, а?
— Така изглежда — кимна Сирака. — А сега ще ми позволиш ли да взема дъщеря си и да се махаме? Имаш честната ми дума, че никога няма да се включа в тим срещу теб.
Козела не му обърна внимание, доля чашите, вдигна своята и каза:
— Аз съм стара кримка, Сирак. Като бях ченге — бях супер ченге, когато станах престъпник, предизвиках срещу себе си всички световни разузнавания и още съм жив. Преди да вземеш Габриела, искаш ли да чуеш какво си говорят там, в беседката?
Козела включи подслушвателната уредба, каза:
— Отивам да пикая — и го остави да слуша.
Когато се върна след десетина минути, завари Сирака отчаян, разтреперан, блед като луната.
— Какво ще правим, Козел? — тихо попита той.
— Не знам още — мрачно каза Козела. — Наздраве.
— Ти си любовница на Асен — изкрещя Иван. — Какво искаш от мен. Като те видях за първи път, той те ебеше! Ебеше ли те, или не?
— Добре де… но…
— Няма но, когато всеки момент ще ни напълнят с куршуми, а ти ще ми говориш за любов.
Габи упорито, с детински инат се защитаваше.
— Не е така. Ще се измъкнем от страната. Все още има държави, където не действа Интерпол. Иван се разкрещя отново.
— Кои са те? Либия, Северна Корея, Куба… Благодаря! Трудно ще се намери кътче за благородни крадци, общата им любовница и един стар убиец, дето не може да си преброи прострелните рани. Къде, по дяволите, е онзи оазис за нас четиримата?
— Виж, Иване, сега си възбуден, но като се наспиш, ще видиш, че имаме шансове.
— Не, нямаме! — отново изкрещя Иван. — Иди питай баща си, да видиш, че и той ще е на същото мнение.
— Баща ми? — презрително възкликна Габи. — Ебала съм му майката на баща ми! Аз имам свой живот.
— Изключи, Козел — каза Сирака. — Чух предостатъчно.
О. з. генерал Кирилов стана — по-скоро скочи — но залитна и с тежката походка на стар моряк стигна до колата си. Седна, мисли на тъмно десетина минути, после се върна при Козела.
— Ти работеше дълги години с Развигоров, нали? Козела кимна.
— Знаеш ли как се е появил прякорът „Звяра“?
Козела мълча дълго.
— Баща му бил локомотивен машинист, добър и работяга… но понякога се изпускал и се напивал до безпаметност. Една вечер счупил и двете ръце на петнайсет годишния Разви и се нахвърлил с нож върху майка му… тогава Разви му прегризал гърлото със зъби.
Сирака изглеждаше ужасен.
— Старият жив ли е?
— Не. Умрял е на място.
— А майката?
— Да. Тиха, смазана женица, тя гледа внучето на Звяра.
— Защо нямаше такава информация в МВР?
— Защото я унищожих лично аз, докато още бях във военното контраразузнаване.
Беше дванайсет и половина, нощ, тишина. Жена му спеше. Сирака влезе в спалнята, целуна жена си, взе един чаршаф и отиде в кабинета си. Беше издал официалното си оръжие, но истинското ченге никога не остава съвсем беззащитно. Сирака извади от скривалището личния си трофей — „Колт-38“, на въоръжение в щатската полиция — уви главата си в чаршафа, лапна дулото и натисна спусъка.
IX
Зоркото око на Компира откри венеца. Докато траеше церемонията, той приближи до Разви и го ръгна в ребрата.
— Ела да видиш нещо?
Между многото венци, отрупали гроба на Сирака, имаше един, на който пишеше: „Почивай в мир, Сирак! — Козела“.
— Как го откри бе, вампир такъв — изръмжа Звяра. — Трябва да го покажа на Проданов.
Развигоров извика шефа си с поглед. Генералът прочете посланието и внимателно огледа събраните около гроба.
— Виждал ли си по-голям нахалник, Звяр.
— Те бяха приятели — неохотно каза той. — Вярвам му, че му е кофти за Сирака.
— А вие не бяхте ли?
— И сега сме, но службата си е служба. Следобед тръгвам за Козела, Проди.
— На добър час — каза Проданов и се върна при жена си.