След няколко минути с кафе и цигара жена му влезе в спалнята.
— Защо нервничиш, генерале? Искаш да потънем в мръсотия ли?
Проданов не й обърна внимание, изчака да седне и я погледна в очите.
— Поли, днес трябваше да станат девет дни от смъртта на Иван Милетиев — Козела.
Жената мълча дълго, загледана в дима на цигарата си.
— Ти ли го уби?
— Не, но моята служба беше длъжна да го убие. Козела имаше заповед да ликвидира министъра.
— Богомил Бонев? — възкликна Поли. Проданов кимна.
— Да. Имаше съучастник… — погали я по косата, придърпа я, целуна я по челото. — Козела е жив.
— Какво? — остро, изтръгвайки се от прегръдката му, попита тя.
— Не открих трупа му. Поли се изправи.
— Някой… Децата…
— Не знам — унило каза Проданов.
Във вторник сутринта секретарката на Бонев се обади по служебния телефон.
— Господин генерал, министърът ви моли незабавно да дойдете в кабинета му.
— Идвам.
Проданов облече сакото си, прибра цигарите си и стана. На вратата телефонът го спря. Отново беше секретарката.
— Моля ви, донесете делото на така наречения Козел и всичко, Което имате за синовете му… Предимно снимки, ако е възможно.
Генералът го посрещна прав.
— Проди, това е Джон Алберти от Интерпол — стиснаха си ръцете. — Интересуват го синовете на Козела. Знаеш ли нещо за тях?
— Да, те са децата на жена ми. Генералът зяпна, онемял от учудване.
— Дълга история, шефе. Ще ти я разкажа на четири очи — Проданов седна и сложи обемисто „Дело“ пред себе си. — От какво точно се интересува господинът?
— В Аспен, Колорадо, е извършен обир на едно от казината. Крадците са били трима — един американски студент и двама българи — братя. Имената им са Иван и Асен Милетиеви. Сумата е шестотин и шейсет хиляди долара. Американският гражданин Жилберт Моос е заловен с една трета от сумата, тоест с двеста и двайсет хиляди. От българите обаче няма следа и до днес. Пропътували са със ски от Аспен до Ванкувър, Канада, там са поделили плячката и са се разделили — Алберти подхвърли снимки пред Проданов. — Това са крадците. Познавате ли ги?
— Да — сухо отговори шефът на отдела за борба с организираната престъпност. — Да, познавам ги, но нямам сведения да са в страната.
— Това са синовете на жена ти? — попита Бонев. Проданов кимна.
— Отношенията им са лоши… Те застанаха на страната на баща си. Поредното доказателство, че крушата не пада далеч от ствола.
— От кога не си ги виждал?
— Не помня, шефе. Отдавна. Те уж бяха студенти в Америка.
— Били са — каза Бонев. — Знаят ли за присъдата на Козела?
— Съмнявам се… Във всеки случай не от мен, а с майка си не поддържат връзки дори по телефона. Мълчаха, пушеха, гледаха снимките.
— Какво ще правим, Продане? — попита Генерала.
— Ще чакаме да се появят тук… Дотогава сме с вързани ръце. Интерпол да ги търси по света — там ръцете ни са къси. Мярнат ли се тук, в което се съмнявам, ще изпълним коректно задълженията си.
Проданов разтърка уморено очи.
— С близо половин милион долара в джоба вие бихте ли се появил в България, господин Алберти?
— Не — беше сухият отговор на американеца.
Така би постъпил офицерът от Интерпол, но не и синовете на Козела. В дванайсет трябваше да се срещнат с парагвайския полученге, полугангстер Ласаро. Мястото на срещата беше определил той — един склад за крадени коли в северните, най-бедни райони на града. Братята паркираха раздрънкания си „Буик“ сред бидон-вилите, населени предимно с негри, и тръгнаха да търсят склада. Бяха започнали да мислят, че са сбъркали посоката, когато от мрака на схлупена постройка с изпочупени стъкла се появи ослепителната бяла риза на Ласаро, а след това и самият той с тежък автоматичен пистолет в ръка.
— Въоръжени ли сте, господа? — попита той.
— Не — отговори Иван.
— Носите ли всичко необходимо?
— Разбира се… А вие?
— Да.
Ласаро пъхна пистолета в кобура под мишницата си и хлътна в черната паст на сградата. Момчетата го последваха и се озоваха в мръсен, потънал в паяжини хамбар. Вътре светеше една единствена крушка, а под нея — снежнобяла покривка върху тежка трапезарна маса, заобиколена от стилови, тапицирани в кожа столове.
— Странно място за делови срещи — усмихнат каза парагваецът. — Знам какво си мислите, но аз познавам нравите в Асунсион и не случайно избягвам любопитни погледи.
Ласаро им посочи столове и седна срещу тях.
— Да минем на деловата част, господа? — ченгето измъкна от джоба си бял плик, но не им го подаде. — Тук е всичко необходимо, поне всичко, което поискахте от мен. Ваш ред е да демонстрирате коректност.