— Няма да си заложа пенсията в твоя полза, Разви.
Проданов изчакваше с ужас да съмне. Беше легнал в единайсет вечерта, вече беше пет и половина сутринта, а той не беше заспивал нито за минута. Не беше изпадал дори в просъница. Поли, която пушеше много, започваше да развива емфизем, спеше тежко, кашляше и освен личните му неудобства и съмнения започваше да се безпокои и за нея. За какво ли не се безпокоеше, по дяволите! В девет часа трябваше да е на доклад при министъра и не само че не беше готов, но и тази безсънна нощ така го беше изтощила, че май най-добре щеше да бъде да търси извинение, а имаше и повод. Снощи беше видял Джон Алберти. Не му допадаше това интерпол-ченге. Но ако двайсет процента от това, което му каза, беше вярно, трябваше да поиска от Генерала незабавно арестуване на Козела. ЦРУ бяха във връзка с него и ако откажеха, това беше мълчаливо самопризнание, че атентатът срещу министъра е инспириран от техните централи.
С мътна глава и натежали крака Продан се измъкна от леглото, влезе в банята, обръсна се, взе душ и когато излезе, обзет от така наречената „фалшива бодрост“, завари Поли до кухненската маса. Направила кафето, включила тостера… да, имаше нещо нормално и рутинерско в сутринта на всяко нормално семейство… но не беше.
— Проди, ще ме излъжеш ли, ако ти задам един ужасен въпрос? — с треперещ глас попита тя.
Ставаше лошо, много лошо. Дори домашният мир предстоеше да бъде взривен.
— Знам какво ще ме питаш, Поли.
— Ти ли?
— Да — унило отпивайки от кафето, отговори той. — На тоя свят всеки отговаря за деянията си пред правосъдието. Само всевишният е в правото си на опрощение.
— Но това са деца, Продане — с истерична нотка в гласа, стараейки се да се владее, каза Поли.
— Бяха деца. Сега са престъпници, преследвани по цял свят от Интерпол. Баща им ги покровителства!
— Мръсен гад — тихо изръмжа тя. — Ако ми падне, с тия две ръце ще го удуша.
— Много хора, а и служби, имат това желание, Поли! Козела е много труден враг.
Поли обхвана с ръце дланите му. Беше ледено студена и трепереше.
— Моля те, Проди. Убийте го тоя изверг, разстреляйте го, отровете го — Вие си знаете, но, за Бога, спаси момчетата! Все още не е късно да влязат в правия път…
Проданов се изсмя наум. Това не беше присмех, това беше пълната безизходица да помогнеш на най-близкия си човек.
— Ще направя, каквото мога, Поли… Не съм Бог! Не всичко е в ръцете ми, но каквото ми е по силите, ще направя. Само заради теб, скъпа.
Проданов стана, целуна по косата ужасената си жена и излезе пред вилата. Колата му и беемвето на охраната го чакаха. Проданов им махна да го следват и като луд или отчаяно влюбен тръгна пеша за София.
Да еба шибания живот, беснееше вътрешно Проданов. Само да й свирнат, и Поли ще зареже всичко… Всичко! Само дето те не знаят, че тя е от техния отбор… тялом, духом… Всячески.
Компира го чакаше при секретарката. Лош знак! Ценеше високо уменията, знанията и тактиката на своя подчинен, но предпочиташе да общува с него по телефона.
— Мен ли чакаш? — попита, сигурен в отговора.
— Да — кротко каза Компира. Той с кожата си чувстваше кой му симпатизира и кой не.
— Две кафета — поръча Проданов на секретарката. — И десет минути ме няма за никого освен министъра. Заповядай, Компир. Лъжа ли се, или изглеждаш угрижен?
Компира настани кривото си тяло на ръба на един от заседателните столове и кимна.
— Не се лъжеш, шефе. Заражда се втората фаза на бурята.
Проданов свали сакото си и седна срещу него.
— Не можеш ли да бъдеш по-конкретен?
— Мога, господин генерал, и то как. От тая война между нас и Татарчев кой има полза? На пръв поглед разни бандити, с които си играем на „тури го, вади го“, но всъщност каквото и перде да дръпнеш, ще видиш уродливата червена мутра с вдигнат палец и хитро лице… тия пак ги преебах.
Проданов внезапно се развесели. Рядко, особено напоследък, му се случваше да излезе от съзнанието за безполезност и естествената депресия, която го пораждаше.
— И ти сънуваш кошмари, Компир — смеейки се, каза той. — Мислех, че съм единствен.
— Не сънувам нищо, Проди. Спя като пън, но като съм буден, става лошо. Нали човекът бил мислеща тръстика?
— Така казват — кимна Проданов, изчака секретарката да сервира кафето и каза: — Какво те тревожи, колега?
— Най-баналният анализ. Накърнихме интересите на няколко хиляди гангстери, а те, за разлика от Роко или Барона, не се натискат да пълнят първите страници на вестниците. Започва подмолна организация на бивши банкери, кредитни милионери, силови охранители и още по-насилствени застрахователи и познай кой се е заел с тази работа?