Козела мълча дълго. Изпи още една водка и вдигна глава.
— Имам проблеми — трябва да измъкна един приятел от следствието и да прекарам двамата си непрокопсани сина на безопасно място в чужбина. Готови ли сте да ми съдействате?
Този път беше ред на „Пентхаус“ да се спогледат объркано.
— Ще направим всичко, което можем, Козел. Казвай.
Ченгето-гангстер стана и тръгна да се разхожда из офиса.
— Искам десет мутри на дюшеци, въоръжени както трябва. Поименно ще ви кажа точно кои ми трябват. Докато аз освобождавам моя човек от следствието, други десет мутри ще прекарат синовете ми през сръбската граница. Свършат ли тези две операции — уверявам ви, че ще бъдат почти безкръвни — аз заминавам за една седмица да сложа ред в отбора, връщам се и съм на ваше разположение. Казах ви повече, отколкото трябваше, изповядах се като на литургия, но ако приемете, приемете веднага или ми посочете вратата. Нямам време за губене.
След дълго неловко мълчание Пентхаус помоли:
— Козел, изчакай при секретарката. След десет минути ще получиш отговор.
Козела стана пъргаво, взе бутилката водка, чаша минерална вода и се оттегли.
В уреченото време го поканиха отново.
— Генерале, ти си пълновластен титуляр на отбора. Честито!
Козела стисна вяло ръцете им, мислейки: Горкият Компир.
Компира беше вегетарианец, изключително скромен в личния си бит. Той, който имаше възможностите на над деветдесет процента от бюджетните граждани, продължаваше да живее в една гарсониера в Красно село, нямаше телевизор, но цялата му колиба беше отрупана с книги. В Самоков, откъдето беше, живееха старите му родители и разведената му сестра, която се грижеше за тях. Маруся, сестра му, не случи в живота, ожени се за един нехранимайко, роди му две деца, а той за благодарност започна да я бие и да тероризира старите. Разви Звяра, Бог да го прости, го посети един слънчев ден, счупи му двата крака и лявата ръка — дясната му трябваше да подпише някои документи — молба за развод и някакъв отказ от наследство, какъвто и без това не му се полагаше. Компира не ползваше дори една десета от огромната си за държавата заплата и изпращаше всичко в Самоков. Козела знаеше всичко това, ценеше го и сега, когато тръгна да го екзекутира, си даде сметка, че дори го обича. По своя си студен начин, но ако атакуваше министерството, той щеше да се опита да защити именно Компира. А сега, по ирония на проклетата съдба, беше тръгнал да го убие.
Компира, дълбоко нелегално лице в МВР, беше известен на своя етаж, но абсолютно анонимен извън службата и затова и съкооператори, и комшии гледаха на него като на един болен, нещастен чиновник, мълчалив и абсолютно затворен. С времето си го обясниха с недъга му и престанаха да му обръщат внимание. За Компира това беше добре дошло, още повече — службата му го изискваше. Прибираше се от работа, колата го оставяше далеч от квартала. Почиваше час — два, после взимаше една стара мрежа и отиваше да купи от красноселския пазар карфиол, цвекло и моркови — основата му храна — Като прибавяше и хляба.
Козела го познаваше като джоба си. С дълги маневри той обходи пазара и седна срещу входа на Компира да го изчака да се разходи. Беше изпил две бири, когато кривото тяло на Компира се появи от входа и тръгна към пазара. Козела стана, мина зад гърба му и с бързината на циганин — джебчия го пребърка и му отне GSM-а. Компира нито носеше оръжие, нито можеше да си служи с него.
— Дойде моят ред, а, Козел?
— Много бих желал да не падне косъм от главата ти, приятелю, но ако се окажеш повече ченге, отколкото човек, ще последваш Звяра.
Компира мълчеше. Мълча дълго, докато не се увери, че той трябва да поднови разговора.
— Какво искаш, Козел? На теб и Сирака дължа службата си. Бог да го прости Сирака, на теб ли ти се падна да играеш Божието правосъдие?
— Имам двама сина, знаеш, нали?
Компира кимна унило.
— Знам, загазили са го страшно. Всички сте загазили. И ти, и момчетата.
— Добре, ела да поговорим в онази кръчма на спокойствие… Всъщност, нямаш избор, тръгвай кротко, Компир. Всяка необмислена постъпка ще остави твоите в Самоков без теб.
Козела не губи времето си в куртоазни приказки.
— Продан държи под ключ Тефик. Турчинът ми е необходим да спася децата си и няма да се спра пред нищо, Компир. Нищо! Не ми казвай, че не знаеш къде го крие. Готов съм да те подложа на адски мъки, за да се добера до истината. Две водки, моля! — провикна се Козела и мълча, докато не им сервираха.
— Компир, когато сме били колеги, съм бил не лош колега, поне за тебе… Да, ама сега обстоятелствата ни направиха врагове. Проданов нехае за живота на момчетата на жена му. Пуснахте Разви по петите ми, макар и вие, и той да знаехте, че не е моя класа. Бог да го прости — отля от водката на пода. — Всевишният ми е свидетел, че не исках да оставя семейството му без закрила. Пий, колега! — заповяда Козела. — Това може да ти е за последно.