— Но те са деца — изхлипа ужасената Поли. Продан прекара пръсти през косата й.
— Не са. Деветдесет на сто от престъпниците са на тяхната възраст, скъпа.
От очите й рукнаха сълзи.
— А ако открият баща си?! Поли.
— Тогава и римският папа не може да им помогне.
IV
Козела направи двайсет лицеви опори, двайсет стомашни преси, плувна в пот и влезе в банята. Раните му зарастваха, но отвратителните белези щяха да останат за цял живот. Освежен, с мокра коса, бос и гол, Козела се върна в хола и през пердето се загледа навън. Мравуняк. Беше Великден и като че ли целият град беше по улиците.
Козела се облече, сложи слънчеви очила и излезе. Извървя цялата „Веслец“ с ръце в джобовете. Крачеше бавно, привидно спокоен и най-лошото — невъоръжен.
Големият бандит, бившето ченге и окаян грешник Козела отиваше на църква.
Братя Гузман ровеха из София като къртици. Квартал по квартал, улица по улица. Господи, колко е мръсна и грозна София!, мислеше Луис-Асен. Майка им да еба на тия дупки. Трябваше да наемем хеликоптери!, Хуан-Иван. Градът беше огромен, но малко по малко се приближаваха към централната му част. След като „пребъркаха“ вилните зони и панелните коптори, започнаха да влизат в квартали, които познаваха и не ги депресираха толкова, колкото „Обеля“, „Дружба“ или „Люлин“.
Вечер се връщаха грохнали от умора. Габи беше на полет. Хапваха на крак, взимаха по един душ и заспиваха мъртвешки. Почти не си говореха.
Беше първият ден на Великден, неделя, и все още почивен ден, когато Асен, премалял от умора и глад, реши да хапне кюфтета с бира и тръгна да търси бирария. Обиколи центъра, намери „Бира-скара“ от стар тип — точно това, което търсеше. Влезе, поръча три кюфтета с картофи и лютеница, халба бира и като му ги сервираха на шубера — бирарията беше на самообслужване — тръгна да търси свободна маса — намери, настани се и предчувствайки удоволствието (това беше любимата му храна от детството) разкърши схванатия си врат с вилицата в ръка… и се вцепени. От ъгъла се подаваше тяхното БМВ. Заряза всичко и излезе. Огледа внимателно колата. Нямаше съмнение — същите седалки, удара в задната броня… Да, беше открил баща им. Огледа ауспуха. Беше черен… Колата не беше карана отдавна. Баща им лежеше болен някъде наблизо.
Поли веднага позна Габриела Петрова Кирилова.
— Това е момичето — шокирана каза тя. — Откъде имаш тези снимки?
— Аз съм генерал от МВР — каза Продан и без повече обяснения излезе.
След десет минути „бръснещ полет“ със служебното си „Ауди“ той спря пред администрацията на „Аерогара София“. Нямаше го нито директорът, нито заместниците му. Работи ли някой в тази държава, мама му стара! Ръмжащ от вътрешен яд, той влезе в служба „Личен състав“. Посрещна го младо русоляво миньонче с кафе в ръцете и цигара в уста. Лицето й веднага замръзна в маската на крайна досада.
— От три до три и петнайсет сме в служебна почивка — каза, готвейки се да му обърне гръб.
— Аз съм от МВР — кротко каза Проданов, показа служебната си карта от разстояние и седна. — Ела тук, малката, и ми отговаряй на въпросите. Ако ме излъжеш, сърди се на себе си.
Мария, така се казваше служителката, се подчини неохотно, но продължи да си пие кафето и да пуши цигарата… Проданов извади снимката от вътрешния си джоб.
— Познаваш ли тази жена?
— Естествено. Габи. Габриела. От пет-шест години е стюардеса при нас.
— Нещо повече. Трите имена, адрес, семейно положение.
Мария разбра, че се налага да се отнася със събеседника си сериозно, хвърли цигарата в недопитото кафе и се усмихна фалшиво.
— Не знам повече. Трябва да проверя в служебното й досие.
— Провери — уморено каза Проданов. — След кратко ровене Мария издекламира:
— Габриела Петрова Кирилова, двайсет и пет години, неомъжена, немска гимназия и английска филология… Живее… „Лозенец“.
— Нещо друго?
— Това е… може да се уверите сам. Друго не знам. Познавам я, но не сме близки.
— Добре — Проданов стана и излезе.
Мария го излъга. Когато се увери от прозореца, че колата на ченгето потегли към града, тя отбори чантата си, извади GSM-а си и без колебание набра номер в
чужбина.
— Бояне, ти ли си? Здравей, Мария Матеева те безпокои. Габи при теб ли е? Удобно ли е да я чуя — и когато гласът на Габриела прозвуча в ефира, каза: — Търсиха те от полицията. Може да не е сериозно, но искам да знаеш. Това е. Допреди пет минути тук беше някакво високопоставено ченге. Приятно прекарване, скъпа, и специални поздрави на Боян. Чао.