Не, това е невъзможно. Подобно същество никога не е откривано. А ако някога се появи мутант? Колко сексуални възможности биха се предоставили… Но това не е толкова необходимо. Когато беше на двадесет години, той беше направил с една жена дивно пътешествие в Ланеха, най-добрия туристически комплекс на Луната. Там той изпита вкуса на космическите пътешествия. Но освен това той се занимаваше с любов по три или четири пъти на ден. Именно с нея той извърши пътуване в страната на удоволствията. Тя беше красива и имаше баснословен апетит. След това той само искаше истински да преживее това с други жени, маса жени.
След десет години той срещна Мирела. Това беше любов. Удоволствие, разбира се, и любов, нежна, мека, от все сърце. Тези години, преживени с нея. Каква магия, какво вълшебство. Къде отиде тя след това. Хюго не я видя повече. Той имаше други жени, с които искаше да преживее чувственото чудо и които той също се стараеше да обича. Имената им му се изплъзваха, но той ги виждаше и ги познаваше. Докосваше ги, слагаше ръката си на бедрото им, ръката му се плъзгаше по гърба и в цепнатината отзад… вдъхваше аромата им, ближеше половите им устни, проникваше в тях… Гледаше ги с любов. Прекрасни, прекрасни от любов! И изпитваше необходимост да ги ласкае по-дълго, сам да бъде приласкан от тях. А желанието се запазваше винаги, беше живително, живеещо, — той можеше още да се занимава с любов, с други думи — да живее!
Те действително бяха много. Но в този случай това е възможно, защото той е станал много стар. Толкова любов. Може би той е преживял своето бъдеще. Ако то бъде такова, това е просто прекрасно, той беше удовлетворен. Ако е на сто години, може би това е възрастта, когато няма особена разлика между това, което е преживял, и това, което предстои, така или иначе са преживени прекрасни неща. Може би на тази възраст ни е безразлично — ще живеем ли още, или няма.
Хюго не отхвърляше възможността Орбита да му е внушила в течение на последните часове лъжлива представа за кислородното съдържание, но въпреки това се съблече без колебание. Не беше студено. Напротив, приятна топлина, напомняща дишане на животно, го обвиваше. Хюго забеляза костеливите си крака и китки. Той не ги позна, но това не можеше да го учуди. Извади огледало от чантата си и се огледа. Той очакваше това: лицето му беше лице на старец.
Но защо, Орбита, защо? Хюго не се учудваше, че говори с планетоида като с живо същество. Това беше естествено. В тона му също така нямаше ни най-малък упрек. Само съжаление. Може би той е преживял твърде бързо някои неща, които трябваше да траят значително повече.
И сега той ще умре. Защото е на сто години. Той ще умре, а има толкова желание да обича… Да обича. Да гали друго тяло, да се сплете с него, да плува в яркия океан на наслаждението. Той е още толкова способен да желае…
Хюго беше потресен вътрешно. Той взе отново огледалото. Косата му растеше, възстановявайки цвета си, бръчките се изглаждаха. Той наведе очи и разгледа корема си, краката си. Тялото му се подмладяваше, набираше тонус.
След това всичко спря. Той отново стана мъж на тридесет и осем години, пълен със здраве и енергия, такъв, какъвто кацна преди няколко дни на планетоида. Той без съмнение беше придобил нова мъдрост, голяма дълбочина на разбиране, но той беше същият човек. Още готов да живее.
Така и беше. Той чувстваше, че трябва да преживее нещо особено на Орбита. Хюго се огледа. Нищо, ничие присъствие. Но това странно чувство… Той го познаваше, често го беше преживявал с Мирела, когато тя се чувстваше много влюбена. Това не беше само желание, неговото желание. Това е усещането, че и ти си желан.
Да, него го искаха. Той чувстваше това в слепоочията си, краката, корема. Някой или нещо го искаше. Но нали нямаше никого. Освен ако… Там, долу, естественият амфитеатър… Той му беше обръщал внимание всеки път. Това беше един от най-красивите пейзажи на Орбита. Той побягна натам. Почти полетя. Слабата гравитация му позволяваше да прави крачки по петдесет метра. Той беше гол, свободен, той беше част от планетоида. Да, Орбита беше част от него и той беше част от нея. Той обичаше движещите се хоризонти, вълнистите равнини, многоцветното й небе, нейната ясна геология.
Спря се едва когато достигна амфитеатъра. При всяко пребиваване той беше очарован от блестящите склонове, съвършенството на естествените призми, трогателната хармония на всичко наоколо. Именно тук беше сърцето на Орбита.