Шон се насочи към стаите за симулации. „Етерът“ се състоеше от пет постройки, свързани с остъклени коридори през дърветата. Шон и другите използваха две — главната приемна (там се срещаха с родителите си, които идваха да ги посетят или да ги изведат за няколко часа) и сградата, където се намираха в момента (в нея ядяха, спяха и пътешестваха из генетичните си спомени). Шон не знаеше какво правят служителите на „Абстерго“ в останалите три сгради.
Виктория вече го чакаше в стаята и той си придаде възможно по-небрежен вид.
— Добро утро — поздрави.
Тя стана от компютъра и се усмихна.
— Винаги мога да разчитам, че ще дойдеш пръв, Шон.
Той не разбра дали това е комплимент или забележка, или сбор от двете.
— Ще вляза ли днес? — попита.
— Разбира се — отговори тя. — Но почивката вчера бе необходима и полезна, нали? Ще гледам да вмъкна още няколко свободни дни в графика ти.
На Шон му се прииска да възрази, но реши да отложи спора. Сега искаше просто да влезе в симулацията, а се опасяваше, че ако дръзне да противоречи или прояви прекалено нетърпение, докторът ще промени решението си.
Изтъркаля се до цилиндъра на „Анимус“. Виктория явно най-сетне се бе научила да не му предлага помощ. За разлика от краката, ръцете му бяха достатъчно силни, за да стигне почти навсякъде, където трябва. Дръпна спирачките на колелата, прехвърли се в металния цилиндър и се промуши между коланите и ремъците; краката му увиснаха над подвижните платформи. Виктория закопча ходилата, ръцете и дланите му, после го свърза с машинариите, наблюдаващи мозъка и сърцето му.
Днес тя беше по-мудна, но той не каза нищо; със спокойно и търпеливо изражение наблюдаваше как намества всеки ремък.
— Готово — каза най-сетне Виктория.
— Добре. Ню Йорк ме очаква.
— Всъщност… — Виктория приближи до един от мониторите. — Вече няма да те пращаме в спомените на Томи Грейлинг.
— Какво? — Шон се извъртя в цилиндъра, за да се обърне с лице към нея. — Защо?
— Изглежда не ти се отразява здравословно.
— Това пък какво значи? Защо да не е здравословно?
Шон долови отговора на въпроса в тона, с който го изрече — нетърпеливо и гневно — но беше твърде късно да върне думите назад.
Виктория скръсти ръце.
— Знам, че имаме разногласия относно „Анимус“, Шон, но…
— Понеже не разбирате. Искате да ме спрете — прекъсна я той.
— Позволи ми да довърша.
— Не искам — тросна се Шон. — Искам да отида в спомените на Томи Грейлинг.
Вратата на стаята се отвори с тихо просъскване. Влезе Исая — в черен костюм от плат, който сякаш поглъщаше светлината.
— Изслушай доктор Бибьо, Шон. Тя заслужава уважение.
Шон не бе виждал директора на „Етера“ от седмица и внезапната му поява го накара да замълчи, отклонявайки вниманието му от гневните чувства.
Исая кимна към Виктория.
— Продължете, доктор Бибьо. Шон ще ви изслуша.
Тя срещна погледа на Шон. Той се навъси, но не продума.
— Исках да кажа, че според нас ползата от симулацията с Грейлинг се е изчерпала. „Анимус“ не е за забавление. Искаме да ти предложим повече преживявания с различни предшественици.
— Защо? — попита Шон.
Тя погледна към таблета — защитната й броня.
— Твърде рано е да се впускаме в подробности, но мислим…
— Защо? — повтори Шон.
Виктория се обърна към Исая.
Директорът изгледа и двамата със сериозно изражение.
— Най-добре да му кажем. Достатъчно зрял е да разбере.
— Да разбера какво? — настоя Шон.
Виктория пак вдигна таблета като щит пред гърдите си.
— В нервната ти система се наблюдават интересни промени. Особено в онази част на мозъка, контролираща движението.
— Какви промени?
Шон знаеше, че не бива да таи напразни надежди, но му беше трудно да се овладее.
— Нека уточня — намеси се Исая. — Не става дума да възстановим способността ти да ходиш със своите крака.
Шон усети как се свива в черупката си.