— За какво говорим тогава?
Виктория прочисти гърло.
— Симулацията в „Анимус“ активира моторния ти кортекс, както по времето преди да се парализираш. Най-общо казано, след инцидента на мозъка ти му е липсвала обратна връзка с краката. Досега.
Шон погледна надолу към рамката, поддържаща ходилата и краката му.
— И до какво води това?
— Интересува ни по-скоро до какво би могло да доведе — отвърна Исая. — Посредством „Абстерго“ тамплиерите провеждат изследвания в различни области, включително медицината. Надяваме се да използваме събраните от теб данни, за да проучим по-добре мозъка на парализираните пациенти.
— И какво ще направите после? — попита Шон.
— Някой ден може би ще успеем да създадем уникални сензорни протези.
— Какво значи това? — повдигна вежди Шон.
— В момента реактивните протези са доста несъвършени — заобяснява Исая. — Пациентът се учи месеци наред как да ги използва, неподатливи са и неприложими при хора с увреден гръбначен стълб. Надяваме се да разработим нещо ново. Революционно. Протеза, която пациентът вече ще знае как да използва, защото ще е програмирана съобразно индивидуалните особености на нервната му система. Протезата ще е подготвена предварително да стане част от тялото на пациента.
Шон усети как сърцето, дишането, всичко у него замира, въпреки че компютърният монитор нарушаваше тишината с пиукане, отмерващо жизнените му показатели.
— Ще ходя отново?
— Не с твоите крака — отговори Исая. — С протеза. Но те предупреждавам, че от този момент ни делят години. — Посочи към пода. — Намираме се в началната изследователска фаза. Ти си отправната точка.
— Какво искате да направя? — попита Шон.
Виктория пристъпи към него.
— Искаме да те наблюдаваме във възможно повече генетични спомени. С различни предшественици. Искаме да проучим из основи моторния ти кортекс. От Томи Грейлинг научихме всичко, което можахме.
— О… — отрони Шон.
Беше се привързал към грамадния полицай както към никого през целия си живот. Опозна ежедневието му, сприятели се с другарите му от Бродуейския патрулен отряд. С Томи участваха заедно в схватки, раняваха ги, разбиваха сърцата им. Оттегли се от отряда и замина с Томи за Лондон като агент на „Пинкъртън“. Опозна себе си чрез и със силата на Томи.
— Ще се върна ли пак в спомените на Томи? Някой ден?
— Може би. Стига да не пречи на изследването — отговори Исая.
— Ще уведомим родителите ти за всичко, разбира се — добави Виктория.
Шон не се подвоуми нито за миг. Щеше да помогне на Исая и „Абстерго“, естествено. Просто му беше трудно да се сбогува с живот, който сякаш бе станал негов. Кимна най-сетне — не само на Виктория и на Исая, но и на себе си.
— Добре. Кой е следващият?
Виктория прокара енергично показалец по таблета.
— Ще се върнем по-назад. Ирландия, края на осемнайсети век.
— Ясно. Да действаме!
— Отлично — усмихна се Исая. — Създаден си за велики дела, Шон. Ние тримата ще променим историята.
Шон почти се смути от вълнението, което изпита. След инцидента сякаш никой не очакваше нищо от него, а всяко постижение — дори най-нормалната дреболия за човек със здрави крака — го превръщаше в герой. Добре е да го ценят за нещо истинско, нещо, което само той може да направи.
— Благодаря — каза той.
— Аз ти благодаря — отвърна Исая. — А сега те оставям във вещите ръце на доктор Бибьо.
Прекоси с широка крачка стаята и излезе.
Шон се понамести в цилиндъра и зачака търпеливо доктор Бибьо да пренастрои апаратурата. После тя се върна пред екрана на компютъра и се залови за работа. Шон погледна към тавана и се заслуша в почукването на клавишите, развълнуван от представата за новата симулация и какво ли ще му разкрие непознатият предшественик.
След няколко минути Виктория попита:
— Готов ли си да започваме?
— Готов съм — отговори Шон.
Виктория сложи каската върху главата му — покров от тишина и мрак, откъсващ го от света. Когато за пръв път пробва машината на „Абстерго“ след „Анимус“ на Монро, все едно скочи от конска каруца във ферари.
Чуваш ли ме, Шон? — попита Виктория.
— Да.
Настройките са готови. А ти?
Шон вдиша дълбоко. Не харесваше единствено тази част от „Анимус“, но затвори очи.
— Готов съм.
Отпусни се. Активирам Коридора на спомените.
Веднъж, когато беше петгодишен, падна в река, придошла от пролетните дъждове. Кипналото течение го отнесе, преди някой да успее да го подхване. Помнеше произшествието главно от разказите на родителите си по-късно. Собствените му спомени не бяха много, но пък бяха ярки. Усещане за пълна безпомощност пред нещото. Неумолимата жива стена от вода го въртеше, тласкаше и го обезсилваше.
Така се чувстваше и под въздействието на електромагнитния стабилизатор.
Чичо му ловеше риба надолу по течението и успя да го измъкне от реката. Сега обаче чичо му го нямаше и това не беше река. Течението бушуваше в главата на Шон.
Коридорът на спомените изникна край него, отначало заслепяващ, после бързо се превърна в безформено мъждукане като в мъглив ден, когато не можеш да откриеш слънцето.
Активиране на симулацията след три, две, едно…
Смазващата вълна се блъсна в него.