После родителите на Грейс и Дейвид дойдоха, разбира се, и баща им веднага ги прибра у дома. Дейвид възрази, Грейс също — слабо. Но баща им си беше такъв. Беше оксиженист и неведнъж го бяха уволнявали. Не вярваше на корпорации, грамадни и могъщи като „Абстерго“. Веднага след връщането им пак избухна гангстерска престрелка — този път на две пресечки от дома им. Родителите на Грейс се стараеха да опазят семейството, Грейс също полагаше усилия да държи Дейвид далеч от неприятностите, но попаднеш ли на грешно място в грешен момент, нищо няма значение. Ето защо баща им ги изпрати обратно в „Етера“, където ще бъдат на сигурно място. Ако обаче Дейвид не започнеше да взема нещата сериозно, Грейс се опасяваше, че „Абстерго“ ще изрита и двамата от програмата.
— Тръгваме ли? — попита Дейвид, след като изпразни чинията.
— Да — кимна Грейс.
Дейвид се обърна към Наталия:
— Идваш ли?
Тя поклати глава.
— След малко.
Казаха й довиждане и се запътиха по стъкления коридор към крилото, където се помещаваше „Анимус“. Грейс остави Дейвид в стаята му, където го чакаше техник, и влезе в своята. И там завари техник, но не и Виктория.
Грейс зачака.
Чака дълго.
Най-сетне Виктория влезе позапъхтяна.
— Съжалявам, Грейс. Беше натоварена сутрин. Готова ли си за Западна Африка?
Чакането бе раздразнило Грейс.
— Райската реликва не е там.
— Прекара само няколко часа в тези спомени — каза Виктория. — Тимбукту е голямо търговско средище.
— Губим време — възрази Грейс.
Виктория въздъхна и разтърка чело с палец и показалец.
— Знам, че си нетърпелива. Но няма друг начин. Данните от файловете на Монро са недостатъчно. Ако разполагахме с неговия „Анимус“, щяхме да знаем къде точно да ви изпратим.
— Значи не сте го открили?
— Да.
— А Оуен и Хавиер?
— Щяхме да ви уведомим, ако ги бяхме намерили. Информацията, с която разполагаме обаче, подсказва, че някои от предшествениците ви са се натъквали на Тризъбеца. Правим каквото ни е по силите — съпоставяме исторически свидетелства, анализираме данните от приятелите ти, опитваме се да стесним търсенето. Но всичко изисква време.
Грейс влезе в металния пръстен.
— Ще ми се да заема мястото на Наталия. Тя дори не иска да участва. А в момента е най-близо до находката, нали?
— Би било добре, признавам, ако можехме да те изпратим в нейните спомени. Но този „Анимус“ е по-бърз, по-стабилен и по-надежден от „Хеликс“.
— Значи трябва да чакам и да бездействам.
— Не бездействаш.
— Така изглежда.
— Защо?
Грейс забеляза промяна в позата на Виктория в момента щом превключи от учен на психотерапевт. Сега главата й бе леко наклонена, очите — топли, искрени и сериозни. Грейс обаче не бе в настроение за психологически сеанси.
— Няма значение. Хайде! Към Западна Африка право напред.
Виктория се поколеба.
— Сигурна ли си? Не искаш ли да поговорим?
— Няма нужда. — Грейс се подготви за предстоящото. — Може би ще открия нещо този път.
— Щом смяташ. — Виктория се обърна бавно към компютрите. — Ще те върна там, където вчера прекратихме симулацията.
Закопча ремъците на Грейс, измери основните й жизнени показатели в момента, сложи й каската.
Готова ли си?
— Да.
Включвам Коридора на спомените след три, две, едно…
Ярки искри избухнаха в главата на Грейс и в следващия миг стоеше в познатата празнота от мъгляви форми, влизащи и излизащи от полезрението, без да очертаят нещо познато.
Как се чувстваш?
— Нормално.
Симулацията е готова. Само дай знак.
Грейс затвори очи и зачака електромагнитният стабилизатор да пробие стената на съзнанието й като таран.
— Готова съм.
Включване на електромагнитен стабилизатор след три, две, едно…
Таранът я блъсна и сякаш разцепи черепа й, но чувството отмина постепенно, сменено от особено усещане, че плува, намира се навсякъде и същевременно никъде. Между нея и света сякаш нямаше разлика. Границите между мислите, тялото и материята, съставляваща вселената, бяха размити и разлети.