Масире пробва отново въжетата, но те не поддадоха — клуповете се впиха още по-силно в китките му. Завъртя врат във всички посоки и откри, че е овързан към колове, забити в земята. Нямаше как да избяга.
Търговецът и хората му се бяха разположили на десетина метра встрани, но не бяха разпънали шатри. Лежаха около огъня, говореха и се смееха, заслонени на завет до камилите. Масире погледна отново към небето, помоли се на Аллах и поведе Грейс из мислите си, сновейки в дълбините на нейния ум.
5.
След като Грейс и Дейвид я оставиха, Наталия закусва дълго, толкова дълго, че се зачуди дали Исая или Виктория няма да дойдат да я потърсят. Не дойдоха и най-после тя въздъхна и тръгна бавно към своята стая с „Анимус“. По пътя спря и излезе на малък незаключен балкон да се полюбува на дърветата и да се наслади на свежия въздух.
Косите утринни лъчи огряваха игличките по земята под боровете, лек ветрец полюшваше върховете на дърветата, сякаш танцуват в съпровода на музика. Нещо ефирно, може би „Боровете на Рим“ на Респиги — една от любимите композиции на баща й. Тя затвори очи, вдиша дълбоко и усети как ръцете й настръхват от студа. Стига да поиска, можеше да изтича в гората и да се спусне по планинския скат. Защо това й се струваше като бягство? Не беше затворник тук. Никой от тях не беше.
Точно това я объркваше.
Монро бе казал, че тамплиерите са безмилостни и не заслужават доверие. Искат да завладеят света, зачерквайки свободната воля. Но засега Наталия не забелязваше нищо подобно. Дойде тук, защото видя лицата на майка си и баща си, когато Исая им съобщи какво възнаграждение ще получат, ако дъщеря им остане. Родителите й никога не биха я принудили да остане, но участието в „научното изследване“ на „Абстерго“ щеше да им спести доста работни часове, без да броим „образователната полза“, която според тях щеше да извлече детето им. Ето защо Наталия ги увери, че иска да остане, макар изобщо да не бе сигурна.
Представеше ли си симулацията с Баян, почти й се приискваше да им бе позволила да я приберат вкъщи.
Някой почука по стъклената врата зад нея и Наталия се обърна. Исая стоеше вътре, от другата страна на вратата. Помоли с жест за разрешение да излезе при нея.
Наталия кимна и той пристъпи на балкона. Вдиша с пълни гърди.
— Настоях в „Етера“ да има много такива места — каза. — Усамотени кътчета за размишления и покой.
— Хубаво е — призна Наталия.
Той застана до нея и се приведе напред, облегнат на парапета.
— Питах се дали ще пропуснеш „Анимус“ днес.
Наталия не каза нищо.
— Нормално е — продължи той. — Мисля, че вчера проявих нетърпение. Извини ме, ако си останала с впечатление, че те притискам.
Наталия сви рамене.
— Искаш ли почивен ден? — попита Исая.
Леко изненадана, Наталия обмисли предложението. Осъзна обаче, че е стигнала до предела на отлагането и от тук нататък всяка отсрочка само ще усложнява положението.
— Мога да го направя — отговори тя.
Исая кимна.
— Ела, когато си готова.
Влезе отново в сградата, оставяйки я сама на балкона за още няколко минути.
После тя го последва и скоро стигна до своята стая. Там не я чакаше нито Исая, нито Виктория — странно, след като вчера ясно й показаха колко надежди възлагат на нейната симулация. Може би някой от другите бе открил Райската реликва. Това определено би смъкнало товара от раменете й.
След известно време Виктория влезе и се извини, задето я е накарала да чака. Обясни, че Шон и Грейс се нуждаели от повече внимание. Наталия си отбеляза мислено да ги поразпита.
Виктория я измери с професионално съчувствения си поглед.
— Готова ли си?
— Да — кимна Наталия.
— Вероятно преживяваш нещо като посттравматичен синдром. Това е…
— Знам какво е — прекъсна я Наталия.
Но Виктория може би беше права донякъде. Снощи се събуди в три и половина след полунощ, плувнала в пот и уплашена, че я обстрелват от крепостта на Сун.
— Преживяваш го на две нива. Като очевидец, но и като участник в събитията чрез спомените на предшественика си. Искаш ли по-късно да поговорим?
— Може би — сви рамене Наталия.
— Важно е да ми кажеш, ако започнеш да усещаш нещо… необичайно. Извън симулацията, имам предвид.