— Например?
— Ярки спомени. Или сънища. Такива неща. Ще ми кажеш, нали?
Целият разговор смущаваше Наталия.
— Добре — кимна тя.
— Наталия. — Виктория се обърна към нея, за да я погледне в очите. — Наистина… ти мисля само доброто. Разбираш го, надявам се.
Неочакваното вълнение в тона й смути Наталия още повече.
— Благодаря — каза тя, но думата прозвуча като въпрос.
— Преживях труден период. Тамплиерите ми помогнаха да го преодолея. Можем да ти помогнем. Не го забравяй. — Виктория се отдръпна. — А сега да те подготвим.
Приближи се до компютъра, а Наталия се намести по средата на металния цилиндър. Няколко минути по-късно електромагнитният чук заудря по темето й и не след дълго Баян обсеби сцената на съзнанието й, готов за фронтална атака срещу непревземаемата крепост. Наталия си спомни поговорката за срещата между непреодолима сила и непоклатим обект. Почуди се как ли ще завърши този сценарий.
Озърна се. Триста войници бяха разположени по защитния вал и чакаха знак от Уан Дъчън да атакуват градската порта. Наталия предаде съзнанието си изцяло на своя предшественик — по няколко причини. Не искаше да я сполети болката от десинхронизацията, ала най-вече не искаше да участва по никакъв начин в убийствата, които щяха да последват.
Баян пое командването, давайки заповеди на войниците си с безмълвни жестове. Стратегията на Уан Дъчън се основаваше на изненадата — да сварят армията на Сун неподготвена — и Баян се надяваше тази нощ Ордата най-сетне да пробие стените.
Въпреки късния час въздухът не се бе разхладил и копринената подплата на бронята на Баян подгизваше от пот, докато чакаха Уан Дъчън да даде сигнал за нападение.
Пълководецът крачеше пред строя с лъснал шлем. Конете щяха да предупредят врага за появата им, затова щяха безшумно да се прокраднат пешком до портите и да използват въжетата и куките. Трябваше само луната да се скрие.
Баян зърна командира на близкия арбан — познаваше го и си спомни, че Чън Лун е в неговия отряд. Огледа се и забеляза тангута сред другарите му — жалък и уплашен както преди.
Иззад завесата на презрението му Наталия съжали младежа. И тя се чувстваше като Чън Лун; не искаше да участва в това, макар да бе опознала светогледа на Баян и живота, който го е оформил. Знаеше за Тенгри, Бащата Небе, и Едже, Майката Земя, изпратили монголците от далечната степ да завладеят света. Усещаше колко уверен е Баян, че ако боговете не подкрепят похода, властта на Великия хан ще рухне. Разбираше, но разбирането не бе равносилно на одобрение.
Преди луната да залезе, плътна пелена от облаци забули звездите и небесното светило. Уан Дъчън даде заповед и сигналните знамена се вдигнаха, подавайки командата на целия строй. Ордата пое напред, напускайки безопасността на окопите. Войниците се таяха в сенките на дърветата и следваха безшумно падините и възвишенията на влажния терен.
Стигнаха подножието на планината и Уан Дъчън даде друга заповед; флаговете се вдигнаха и предадоха сигнал за спиране. После знамената призоваха пехотата напред, включително отряда на Баян, следвани от стрелците.
Изкачването започна. Дърветата и острите скали по ската им пречеха да поддържат обичайния стриктен ред в строя, влажните листа на ниските клони мокреха лицето на Баян. Луната още не се бе появила, когато пехотата стигна до външната каменна стена на града и Баян разбра, че Тенгри е с тях.
Уан Дъчън даде нова команда — пехотата да се подготви за атака, а стрелците да опънат лъковете. Баян усети как студеният огън на битката лумва в ръцете и краката му, сабята му жадуваше кръв. На Наталия й се прииска да намери път за бягство от споделеното пространство на мислите им.
Десетки опитни хвърлячи пристъпиха напред с куки и въжета и с пастирска ловкост и точност ги метнаха във въздуха до върха на стената, където куките се впиха в камъка.
Като един хвърлячите се оттеглиха и линията на Баян се насочи към въжетата; воините му ги сграбчиха и забиха стъпала в стената. Започнаха бавно да се катерят по вертикалната повърхност, а стрелците под тях с опънати лъкове следяха да не би някой съгледвач на стената да вдигне тревога.
Баян се увери, че всичките му войници са поели нагоре, преди да хване своето въже. Наказанието за дезертьорство често застигаше не само провинения, но и командира му. Първите му войници още не бяха стигнали до върха на стената, но го наближаваха. Баян заби ботуши в камъка, на места хлъзгав от плесен.