— Уан Дъчън? — попита един от командирите.
— Да — кимна Кьоке.
Уан Дъчън бе най-довереният генерал на Великия хан, неговата дясна ръка. При обсадата на Рибарския град той ръководеше четири полка на Ордата, всеки наброяващ по десет хиляди войници, разположени край реката и по възвишенията. Щом той щеше да застане начело на хората си, значи нападението бе от жизнено значение.
Кьоке продължи:
— След поражението при портата Син Дун, Сун няма да очаква нова атака толкова скоро, и то по тъмно. Уан Дъчън иска само най-жилавите воини да застанат редом с него. Всеки от вас знае дали подчинените му са здрави телом и духом.
— Моите са подготвени. — Баян изтри потта, струяща по челото му изпод шапката и шлема. — Всичките ми мъже са готови за битка.
Кьоке се озърна.
— Другите?
Още неколцина командири предложиха целите си отряди. Други, чиито войници бяха пострадали от болестта, предложиха арбани — по-малки части от десетима бойци. Кьоке прие всички.
— Съберете хората си и след час и половина се явете до южния крепостен вал. Там ще получите заповеди — каза той.
Командирите се разпръснаха и Баян тръгна бързо към своя лагер. Докато крачеше натам, Наталия усети как у нея пак се надига страх и я обзема изтощение. Това бе петата битка, в която щеше да участва с предшественика си в симулацията на „Анимус“. Трябваше да си отдъхне от кръвта и от смъртта.
— Не мога — изрече тя, изплувайки над повърхността на съзнанието му. — Не мога, Виктория.
Мина миг; битката наближаваше.
— Виктория?
Добре ли си, Наталия, попита в ума й глас с лек френски акцент.
— Не съм. Искам да си почина.
Жизнените ти показатели са наред, само пулсът и кръвното налягане са леко завишени.
„Нима“, понечи да отвърне Наталия. Какво ли би могло да бъде кръвното й точно преди средновековна ръкопашна схватка?
— Искам да си почина, доктор Бибьо — повтори тя по-твърдо.
Сигурна ли си? Знаеш колко тежко ще го понесеш.
— Сигурна съм.
Миг тишина. Наталия си представи лъх на раздразнение.
Разбира се. Момент.
Наталия се подготви за изпитанието, както Баян си вдъхваше кураж да устои на вражеската канонада. Само дето тя очакваше съвсем различна експлозия.
Прекратяване на симулацията. Три, две, едно…
Светът около Наталия — лагерът на монголите, звездите, лепкавата жега върху кожата й, миризмата на пушек и кръв, всичко лумна в пламъци, които бушуваха в нея няколко мъчителни секунди. Болката най-сетне стихна, оставяйки след себе си изпепелени мисли, и тя се озова в безформената пустота на Коридора на спомените — преходно място зад кулисите, улесняващо приспособяването към симулацията. Наталия не можеше да си представи какво ли би било, ако е още по-трудно.
Изчакай малко. Отпусни се.
Не би могла да се отпусне напълно, преди да излезе от симулацията, но опита да се отърси от спомените на Баян, връщайки се към своите. Мисли за семейството и за живота й, преди Монро да я въвлече в тази каша. Виктория я бе обучила да се улавя за определени спомени — камбаните на руската православна църква, посещавана от баба й и дядо й, уханието на апетитни пелмени, врящи в тенджерата. Те бяха част от нея, помагаха й да се открие отново, след като се е изгубила в друг живот.
Няколко секунди по-късно тя си пое дълбоко дъх, за да се подготви за най-лошото.
— Време е да изляза.
Добре. Извеждане след три, две, едно…
Мозъкът на Наталия, коремът, кожата, цялото й тяло се преобърна наопаки, сякаш голите й нерви са изложени на въздуха. Вече не крещеше, но стенеше, докато усещането отмина. После Виктория свали каската за „Анимус“ от главата й. Препасана с колани, Наталия стоеше в средата на висок до кръста метален цилиндър. Ремъци с метални закопчалки прикрепяха ходилата й върху малки платформи под нея; ръцете и дланите й бяха свързани с нещо като външна рамка — съвършено подобие на скелет, уподобяващо и най-дребните движения. За разлика от приспособленията на Монро, този вид „Анимус“ позволяваше на тялото да се движи свободно по време на симулацията, без всъщност да отива където и да било. Виктория й помогна да разкопчае всички ремъци и да излезе от цилиндъра.
— Не забравяй да дишаш — напомни й тя.
Наталия се олюля леко. Новият „Анимус“ я изтощаваше — повече или по-малко, в зависимост от това колко и как се е движила по време на симулацията. В гърлото й се надигна горчилка и заглуши болката.