Подобни мисли се въртяха в ума на Баян. Най-настойчиво го глождеше въпросът откъде се бяха появили стрелците на Сун.
Той обаче тръгна да намери командира си и да му докладва; после щеше да нагледа хората си и да разбере колцина е изгубил.
Как си? — попита внезапно Виктория и Наталия усети как я обзема благодарност. — Искаш ли почивка?
— Да, моля — прошепна Наталия.
Само така можеше да отмие кръвта от ръцете си.
6.
В мазето на злокобната асасинска къща Оуен посочи новия „Анимус“.
— Ще ме изпратиш в Китай?
— Да — кимна Ребека. — През 1259 година. Тамплиерите са открили нещо в данните на Монро и смятат, че Мьонгке хан има Райска реликва.
— Мьонгке хан? — повдигна вежди Хавиер.
Ребека се обърна към него.
— Внук на Чингис хан. Дядо му бил убит от Кулан Гал.
Хавиер скръсти ръце.
— И кой е той?
— Един от нашите — отвърна Грифин.
— Данните на Монро звучат правдоподобно — каза Ребека. — Монголската империя е продължила да се разширява след Чингис хан. През Русия и Персия монголците стигнали до прага на Европа и по онова време мнозина вярвали, че са изпратени от ада като Божие наказание. Изглежда логично ханът да е разполагал с малко помощ от невероятно напреднала технология, вероятно непонятна за тях.
— Не знаех, че имам китайски предци — каза Оуен.
Ребека кимна.
— Повечето хора биха се изненадали какво носят гените им. Колко сме свързани всички. Чингис хан вероятно има шестнайсет милиона живи наследници.
— Какво се е случило през 1259? — поинтересува се Хавиер.
Ребека застана до стъклената маса. Докосна повърхността и от стъклото изскочи холограма, както от масичката на Монро в склада. На Оуен му се струваше, че оттогава е минало много време.
Върху изображение на земното кълбо се очертаваше област в Южен Китай.
— През 1259 година Мьонгке хан нападнал една от последните твърдини на империята Сун. — Ребека посочи мигаща точица върху глобуса. — Наричала се Дяою Чън, Рибарският град. Могъща крепост. Ханът загинал при обсадата и това възпряло завоевателния поход на монголите.
— Ако е имал един от зъбците… — подхвана Грифин.
— Вероятно е там — довърши Ребека. — Или поне ще започнем да търсим от това място и време.
Оуен пристъпи към холограмата и я огледа.
— Значи ще е както в Ню Йорк. Влизам в „Анимус“ и опитвам да открия нещото или да разбера къде е отшило.
— Точно така — кимна Ребека. — Готов ли си?
— Да — отговори Оуен.
— Ами аз? — попита Хавиер.
Ребека погледна към него.
— Ти ще мируваш засега.
— Не може ли да правя нещо? — свъси вежди Хавиер.
— Не — поклати глава Ребека. — В момента не.
Хавиер очевидно не се зарадва, но на негово място Оуен също нямаше да е доволен. Налагаше се да се примири.
— Как Монро е разбрал всичко? — попита Грифин.
Ребека промени холограмата. Пред очите им се появи двойната спирала на ДНК.
— Тризъбецът не е магически предмет, а технология. Много, много напреднала технология, но все пак технология. Зъбците, изглежда, излъчват особена енергия или радиация, взаимодействаща с човешкия геном. Лъчението оставя отпечатък, генетичен маркер, който се предава. Не знаем какво представлява този маркер, но Монро явно е разбрал. Въпрос на време е тамплиерите също да разберат.
— Радиация ли? — попита Оуен. — Променила е генетичния ми код?
— Така изглежда — отговори Ребека. — Не сме сигурни. Проучваме въпроса.
— Иска ми се Монро да е тук да ни обясни — каза Оуен. Все още не беше сигурен какво да мисли за Монро. Кой беше той и каква роля играеше?
— И аз бих искал да си поговоря с него — вметна Грифин, но със заплашителна нотка.
Ребека изключи холограмата.
— Ако си готов, да действаме. Трябва да тръгвам.
— Готов съм — потвърди Оуен.
Прекосиха помещението и Оуен седна в новия стол на „Анимус“ — по-различен от приспособлението на Монро, по-усъвършенстван и малко по-удобен.
— Използвах новия процесор и новата програма, но деактивирах компонент от машината — обясни Ребека.
— Какъв компонент? — попита Оуен.