— Доколкото разбрах — подхвана Ребека, овързвайки Оуен с всевъзможни ремъци и кабели, — в „Абстерго“ са разработили начин за потискане на дейността на париеталния лоб. Така се постига изключително силна симулация, но не смея да я изпробвам върху теб, преди да узная повече. Няма да е от полза да ти повредим мозъка. Така че симулацията ще протече, както предишните, в които си участвал. Ясно?
— Да.
— Да действаме тогава.
Ребека започна да включва Оуен към „Анимус“.
— Късмет — пожела му Хавиер.
— Събуди ме, ако ми потекат лигите — каза Оуен.
Ребека му надяна каската, закри ушите и полезрението му. Все едно се гмурна в тъмна цистерна с вода с телесна температура и течността запълни сетивата му и го откъсна от външния свят.
Всичко наред ли е? — попита Ребека. — Чуваш ли ме?
— Ясно и силно.
Радвам се. — Настъпи пауза. — Добре, Коридорът на паметта е активиран.
— Натискай бутона — каза Оуен.
Дадено.
Ослепителна, болезнена за миг светлина обля вътрешността на каската и Оуен стисна силно клепачи. Постепенно болката стихна и той отвори очи. Намираше се в безформената чакалня на „Анимус“. Нищо изненадващо. Беше идвал тук преди. Изненада се обаче, когато погледна надолу.
— Жена съм.
Проблем ли има?
— Не — отговори той. — Просто… наблюдение.
Той се съсредоточи върху предшественицата си, облечена в черни дрехи на пластове с щампована кожена броня. На хълбока й висеше меч и носеше ръкавици. Едната беше със скрито острие, другата представляваше малък арбалет.
Оуен вдигна и двете оръжия пред себе си.
— Асасин е — каза той.
Вероятно. Но нямаме данни за нея от онази епоха.
— Нормално ли е това?
Не е необичайно. Тамплиерите крадат и унищожават книжата ни, когато ги открият. Времето също не помага. Някои хроники просто са скрити твърде добре, дори от нас.
— Усещам я как ме притиска. — Така го чувстваше Оуен — като тежест в ума си, пред която трябва да отстъпи. — Активирана ли е симулацията?
Остават няколко секунди.
Оуен допусна напиращите чужди мисли в съзнанието си и разбра, че името й е Джан Джъ. Баща й също беше асасин.
Готово. Само дай знак.
— Давам — каза Оуен.
Празнотата в Коридора на спомените сякаш лумна в пламъци и електрическата буря изпепели съзнанието на Оуен. Мъглата обаче постепенно се разнесе заедно с болката и той видя, че седи върху рогозка на дървен под. Стените около него приличаха на паравани от бамбук и дърво със сводеста врата вдясно. Беше лятна нощ и сетивата му се изостряха с всяка изминала секунда. Най-сетне тежестта на Джан Джъ го завладя напълно.
Монголите бяха пред портите. Баща й бе отишъл да се сражава с тях. Оръдейни залпове кънтяха в нощта. Баща й не се беше върнал.
Джъ пробва да задейства Орловото зрение — умение, което още не бе усъвършенствала. Баща й я обучаваше в изкуството на ръкопашния бой, да борави с различни оръжия и да изпълнява акробатиките, които Оуен наричаше „фрийрън“. Джъ бе овладяла майсторски уроците, но Орловото зрение й убягваше. Сега се опита да разпростре осезанията си, да долови незримо присъствие във въздуха и във вибрациите на дъсчения под. Не постигна нищо. Знаеше, че наближава някой с тежки стъпки, но не можеше да разгадае нищо друго. Намеренията на посетителя оставаха забулени. Предвид събитията през нощта, може би не искаше да ги узнае.
След момент мъж прочисти гърло на прага. Тя се обърна и видя войник в ризница от лакирани плочици.
— Изпратиха ме да те отведа — изрече той със сведена глава.
— Къде?
Войникът вдигна глава.
— При баща ти. Не мога да кажа защо.
Джъ се изправи. Имаше много причини баща й да не се появи лично, но всяка от тях я плашеше. Тя вкопа пети в страха и тръгна след войника. Излезе от стаята и се отдалечи от бащината къща.
Вървяха по улиците на Рибарския град, където животът продължаваше постарому въпреки обсадата. По това време на нощта обаче всички спяха и по улиците бдяха стражи. Рибарският град разполагаше с достатъчно храна и вода. Откакто монголите бяха връхлетели преди няколко месеца, единствено връзката с външния свят бе секнала, а с нея и търговията.
По главното шосе напуснаха града, подминаха пустия имперски дворец на север и лунната пътека върху Голямото небесно езеро. Насочиха се към осветените казарми, където цареше бурна деятелност. Тревогата на Джъ се върна и се задълбочаваше с всяка крачка; устните й пресъхнаха, сърцето се вледени. Битката срещу монголите явно бе приключила, но резултатът оставаше.