Вратата на библиотеката се отвори и синът му Ричард влезе вътре.
— Трябва да видиш нещо — каза той.
Не беше вечерял със семейството, но се налагаше често да отсъства — дори дни наред — зает да стопанисва имението.
— Какво? — попита Брандън.
Ричард му подаде омачкано парче хартия.
— Беше заковано на вратата на конюшнята.
Смръщил вежди, Брандън взе листа. Почеркът беше груб, правописът — отчайващ, но смисълът бе ясен дори за Шон.
— Не звучи като начало на философски трактат — подсмихна се Брандън.
Ричард взе бележката и я размаха пред лицето му.
— Това е сериозно, татко. Не се шегувай. Вече избиха добитък и събориха стени в съседните имения.
— Знам.
— Какво ще правим тогава?
— Какво да правим? Да изпълним исканията им ли предлагаш?
— Не. — Ричард погледна към бележката. — Не… всички.
— Не всички ли? — Брандън се отдалечи от камината. — Но да изпълним някои?
Ричард поклати глава.
— Вече не знам. Предполагах, че арендаторите и земеделците ще възнегодуват, задето превърнахме нивите в пасбища. Нямах представа обаче, че ще се стигне дотук.
— Това е нашата земя — натърти Брандън и грабна листа от ръката на сина си. — Имаме право да разполагаме с нея, както намерим за добре. А щом извличаме повече изгода от добитъка, отколкото от зърното, „Белите момчета“ могат да вървят по дяволите.
Той хвърли бележката в камината и огънят мигом я превърна в разпиляна черна пепел.
— Но ние им отнехме препитанието — възрази Ричард. — Семействата им гладуват. Не помислихме за тях.
Брандън вдиша дълбоко, за да се успокои.
— Длъжни ли сме да мислим за тях?
— По закон или според повелите на честта?
— Има ли разлика? — попита Брандън.
— Понякога ми се струва, че има.
— Не съм съгласен. Ами честта на семейството ни? Като господари на тази земя, имаме дълг да се грижим за нея, та ти и децата ти, и техните деца да наследите процъфтяващо имение. Така нацията ни поддържа мира и порядъка.
Синът му впи поглед в ботушите си и Брандън забеляза, че са покрити с кал като на прост работник. Ричард не си беше направил труда да се събуе в къщата, но сега очевидно не бе моментът да му посочи простъпката.
Понесен от течението на спомена, Шон навлизаше в мислите на предшественика си и постепенно осъзнаваше пред какво затруднение е изправен. Променящото се стопанство на Ирландия бе лишило от земя много селяни и арендатори. Гневни и гладни, те сформираха тайни общества. „Белите момчета“, „Сърцатите дъбове“ и други банди мародерстваха из провинцията и наскоро бяха стигнали до Корк, областта, където живееше Брандън. Настояваха да им се предостави обработваема земя и заплашваха с насилие и разруха, ако не получат желаното. Бележка именно в такъв дух бе открил Ричард върху вратата на конюшнята.
— Как предлагаш да постъпим? — попита го Брандън.
— Да се срещнем с тях — отговори синът му. — Да ги изслушаме и да опитаме да се споразумеем.
— Да се срещнем с тях ли? — повдигна вежди Брандън. — Та те са метежници! Искаш да преговаряме с разбойници?
— Те са земеделци, татко, не са разбойници.
— Бяха земеделци. — Брандън се обърна гърбом към огнището и към сина си. — Така се случва, когато кръвта на добрите мъже кипне и подирят утеха в кръчмите. Това не е народно движение, а сбирщина.
Ричард въздъхна.
— Дават ни срок до утре вечер. Моля се дотогава да размислиш.
С тези думи синът му напусна библиотеката.
— Празни заплахи — изрече Брандън на себе си, усещайки как огънят в камината сгорещява гърба му.
На другата сутрин след безсънна нощ, през която Шон ту излизаше, ту влизаше в сивкавата празнота на унеса, Брандън стана преди зазоряване, облече се и излезе на разходка из имението си.
Пое на север през хълма, където се намираше домът му. Пътят се виеше край открити пасища и поля, оградени с каменни зидове и живи плетове. Загражденията бяха сравнително нови, издигнати да задържат добитъка. От върха на хълма пътеката се спускаше плавно в гориста долчинка. Забулваше я синя утринна мъгла, провиснала като воал над короните на дъбовете и тисовете. Брандън спря там и седна върху живия плет с лице на запад. Чакаше, потънал в съзерцание.
Шон не беше сигурен дали някога в живота си е изпитвал подобно удовлетворение, дори преди инцидента. Ядоса се, че някои искат да разрушат тази пълнота. Предшественикът му бе наследил имението; земята принадлежеше на семейството му от поколения и той се бе трудил усърдно да я облагороди. С какво право впиянчените „Бели момчета“ му поставяха ултиматум?