Нямаха време да заредят.
Не бяха достатъчно, за да поведат битка.
През счупения прозорец влетя факла и падна на пода. Ричард я заля с ведрото, но тълпата бе стигнала до стените на къщата. Вили и факли трошаха прозорци, пердето пламна. Брандън и Ричард се оттеглиха в средата на стаята, после Брандън чу писък — крещеше дъщеря му.
— Джейн! — извика Брандън.
Време е, Шон. — Гласът на Виктория прозвуча ясно сред шумотевицата.
— Какво? Не! — възрази Шон.
Съжалявам. Коридор на спомените след три, две, едно…
— Не! — възкликна Шон отново, но къщата лумна в други пламъци, а когато пращящата бяла буря стихна, Шон стоеше върху нищо и в нищо.
— Върни ме! — изкрещя той.
Не можеш да промениш събитията — каза Виктория. — Случили са се преди двеста години. Не забравяй обаче, че предшественикът ти е оцелял, щом е предал спомените си.
— А Ричард? А дъщерите ми?
Неговите дъщери, Шон. Изречи го. Неговите дъщери.
Това го укроти.
— Дъщерите му — каза той по-спокойно.
Не са твои. Имаш различен живот. Върни се към него.
Шон обаче не искаше да се връща. Не искаше да се връща в тялото си.
Помни, че правиш добро. Научаваме много от теб.
Шон издиша продължително. Приложи наставленията на Виктория — представи си печеното месо, специалитет на майка му, припомни си как дърводелската работилница на баща му ухае на кедър. С приятните спомени обаче дойдоха и други — от болницата, ужасни спомени за тръбички, болка и мъчителни нощи.
Готов ли си за излизане? — попита Виктория.
— Да — отрони тихо той.
Добре. Три, две, едно…
Шон усети как цунами блъсва черепа му, завърта го и после водата се отдръпна, захвърляйки го разнебитен и окървавен върху брега на собственото му съзнание. Зашеметен, той не отвори очи, докато Виктория не свали каската. За момент му се повдигна, но преглътна горчилката; този път явно щеше да се размине с въпросния гаф.
— Как се чувстваш? — попита Виктория, смъквайки ремъците и кабелите, свързващи го с машината.
— Добре. По-добре от миналия път.
— Радвам се. Редно е да става по-леко.
Шон кимна, но изчака стаята да спре да се върти и едва тогава се надигна да излезе от металния цилиндър.
— В настроение ли си за разговор?
— За терапия, искаш да кажеш? — Шон прокара пръсти през косата си. — Не мисля.
— Не с мен. С Исая — уточни Виктория.
Исая разговаряше рядко с тях, макар че вероятно се срещаше по-често с Наталия. Сутрешният разговор с директора бе изключение и Шон се почуди какво ли ще поиска Исая сега. Колебливият тон на Виктория му подсказа, че може би не е особено доволна от това.
— Какво ще обсъждаме? — попита той.
— Възможностите ти — отвърна тя.
8.
Грейс разбра, че Масире няма да успее да се освободи от въжетата. Налагаше се да дочака утрото, когато търговецът ще го развърже.
Това обаче нямаше да стане, ако Масире не му разкрие къде се намират златните мини — нещо, което честта не би му позволила. Би могъл, разбира се, да излъже, но те щяха бързо да разкрият измамата, да го убият и да умре още по-далеч от дома и семейството си. Масире трябваше да върне търговеца обратно в града, където имаше съюзници, и начинът да го направи беше само един.
Нощният въздух стана по-студен, но пясъкът под гърба на Масире продължи да излъчва дневната топлина. После Масире усети с кожата си насекоми и всевъзможни пълзящи неща да излизат на лов в хладния мрак. Не им обърна внимание. Посрещна невъзмутимо и студа, който постепенно се просмука в кожата му и го накара да затрепери. Не заспа.
Когато зората сипна бледия си светлик над пустинята и капките роса се събраха и изчезнаха почти в един и същи миг, търговецът пак застана над Масире. Прозя се, протегна се и попита:
— Добре ли спа?
— Достатъчно добре и за двама ни — отвърна Масире.
— Ще ми кажеш ли къде са мините ти?
— Не мога — отговори Масире.
Търговецът извади ножа.
— Предупредих те. Бях търпелив, но търпението ми се изчерпа.
— Недей да се кориш — успокои го Масире. — В случая дори неизчерпаемо търпение не би помогнало.
— Защо?
— Защото не мога да отговоря на въпроса ти.