— Дай ми кофа — процеди тя и затвори очи.
Ставаше по-зле, ако ги държи отворени.
— Ето.
Наталия се извърна към гласа на Виктория и отвори леко дясното си око, колкото да види кофата през клепки. После повърна — пак и пак, докато стомахът й се изпразни и дъхът й секна.
Виктория приглади нежно косата й. Наталия се добра до кушетката в ъгъла на стаята. Задъхваше се, главата й тежеше.
Чу как асистент в „Абстерго“ отнася плискащата се кофа и съжали човека, но само за миг. Все пак тя минаваше през ада. Заслони очи и опита да ги поотвори.
— Колко останах вътре този път?
— Три часа и единайсет минути — отговори Виктория и седна до нея.
— Стори ми се повече — каза Наталия; нищо ново всъщност — винаги изглеждаше по-дълго.
— Искаш ли да поспиш?
Наталия отвори очи малко по-широко и се обърна към жената. Щръкналата й във всички посоки къса коса бе поизраснала през седмиците, откакто Наталия и другите бяха в „Етера“, но едрите зъби и усмивката не бяха променени.
— Да — кимна Наталия.
— Добре. По-късно ще говорим.
Наталия си пое дъх през зъби и се протегна. Виктория стана и извади светлосиньо пухкаво одеяло от модерен стъклен шкаф. Зави Наталия и прошепна:
— Почини си. Ще те наглеждаме.
Наталия кимна или си помисли, че кимна — така и не разбра, защото сънят я обори и очите й пак се затвориха.
Когато се събуди, беше сама, но знаеше, че някъде някой я наблюдава. Седна в леглото, обляна от меката светлина в стаята. Главата й туптеше. Очакваше да продължи така поне ден, макар че в началото главоболията се задържаха повече. Другите също страдаха от главоболие. Виктория ги увери, че машините им „Анимус“ са съобразени и кодирани спрямо особеностите на нервната им система и в крайна сметка главоболията би трябвало да престанат.
Би трябвало, а не сигурно.
Наталия разтри тила си на мястото, където теменният стабилизатор бе бомбардирал мозъка й с електромагнитни импулси, предназначени специално за нея. Електрическите вълни не я смущаваха ни най-малко по време на симулацията. Проблеми й създаваха включването и изключването и затова другите обикновено прекарваха по-дълго време в „Анимус“ от нея. Шон навярно би живял там, ако може, но пък той преживяваше неща, каквито тя не би могла дори да си представи.
Един техник веднъж подхвърли, че има втора, още по-обсебваща версия на „Анимус“, но в „Абстерго“ не я използвали при деца. Наталия се радваше, че е така. Компютърната томография, магнитният резонанс и стабилизаторът бяха достатъчно вмешателство.
Вратата се отвори с тихо съскане. Влезе Виктория, носеше бялата си лабораторна престилка и вечния таблет. Лампите в стаята грейнаха с пълна сила при появата й и Наталия примижа.
— Как се чувстваш? — попита Виктория.
— По-добре — отговори Наталия. — Но по темето ми все едно са танцували степ.
— Така ли? — намръщи се Виктория. — Би трябвало да намалява с времето.
Би трябвало.
— Готова ли си да поговорим?
Наталия огледа стаята — отвсякъде бяла ламперия, стъкло и компютърни монитори; металният цилиндър напомняше морска находка, лежала столетия на дъното и изгладена до съвършенство от вълните.
Изправи се на крака.
— Да, готова съм.
— Добре. — Виктория посочи отворената врата. — Отиваме ли?
Излязоха от стаята с „Анимус“ и тръгнаха по широк коридор с редица врати отдясно и стъклена стена срещу тях с изглед към гъстата борова гора около „Етера“. Наталия харесваше дърветата. Стигаше само да излезе навън и да вдиша уханието им, за да се почувства малко по-добре.
Виктория я поведе към съвещателна зала в дъното на коридора. Отвъд лабораториите и стаите с „Анимус“ сградата ставаше по-просторна и златистата вечерна светлина нахлуваше вътре през стъкления таван, прозрачните стени и прозорците. Петте еднакви сгради, съставляващи „Етера“, на места създаваха призматичен ефект.
В съвещателната зала Исая стана, за да я поздрави. Зелените му очи сияеха, русата му коса бе пригладена назад.
— Радвам се да те видя, Наталия. Разбрах, че симулацията продължава да ти създава проблеми.
— Така да се каже.
— Справяш ли се?
— Засега.
— Седни, моля. — Исая посочи стол до масата, която изглеждаше като издялана от огромен къс обсидиан. — Да поговорим.