— И?
— Затова сме тук.
Исая стана и заобиколи бюрото. Седна по-близо до нея, скръсти ръце и златният часовник проблесна върху китката му.
— Баща ти първо отхвърли предложението ми и прибра теб и брат ти вкъщи.
Грейс кимна.
— После ви върна.
Очевидно.
— Чудя се какво ли го е накарало да размисли. — Исая изглеждаше искрено заинтригуван. — Не ми обясни, а и не попитах. Но се съмнявам да са парите.
— Не са парите — потвърди Грейс.
— А каква е причината тогава?
Грейс се поколеба. Столът беше гъвкав и поместеше ли се, подскачаше леко. Тя се постара да не помръдва.
— Той иска да ни осигури най-доброто.
— И кое е най-доброто за теб и брат ти?
— Образование. Възможности. Сигурно място, където да не ни сполитат неприятности.
— И ти не искаш да го разочароваш?
По-сложно беше, защото всъщност не ставаше дума само за баща й. Тя също си поставяше цели. Ала се задоволи да кимне в отговор.
— Уверявам те, Грейс, че правиш нещо изключително важно. Може би чувстваш, че няма да те оценим по достойнство, ако не откриеш острието на Тризъбеца. Не е така обаче. Останеш ли с нас, резултатът няма да закъснее.
— Какъв резултат?
— Велики открития. И някой ден ти ще си в центъра на събитията. Умна си, уверена, находчива.
— Благодаря.
Грейс се почувства поласкана, макар да не беше сигурна, че Исая е съвсем искрен.
— В „Абстерго“ работят много хора като теб. Целеустремени, усърдни. Те ще променят света, Грейс. Доволен съм, че си готова да заемеш мястото на Наталия, но на твое място не бих го искал. Ти си имаш свое място, отредено единствено за теб.
— Благодаря — повтори тя, вече по-убедена в откровеността му. Исая обаче не спомена Дейвид. — А брат ми?
— Зависи от него — отвърна Исая. — А сега върви.
Грейс стана и с кимване излезе от кабинета. Затвори вратата след себе си и се запъти към помещението за почивка, където Дейвид и Шон пиеха кока-кола. Виктория често им напомняше след „Анимус“ да пийнат нещо, за предпочитане със захар или фруктоза.
— Къде беше? — попита Дейвид.
Грейс извади портокалов сок от хладилника.
— Исая ме извика да говори с мен.
— Искаше да говори и с мен — каза Шон.
Дейвид се престори на сърдит и свъси вежди.
— Мен не ме е викал.
Грейс си каза, че това не бива да я тревожи.
— Какво обсъждахте?
— Симулацията.
Тя загълта сока, осъзнала колко е жадна всъщност.
— Какво преживя?
Шон погледна през прозореца, към дърветата, но сякаш се взираше в нещо много по-надалеч.
— Несправедливост, предполагам. Анархия срещу порядък. — Той погледна отново към Грейс. — А с теб за какво говори?
Тя допи сока и взе бутилка вода.
— Пита ме дали се чувствам добре тук.
— Е, аз се чувствам добре — вметна Дейвид. — Днес се бихме с италианците. Беше…
— Ние? — прекъсна го Грейс.
Дейвид я погледна.
— Да, ние. Или те, все едно. Важното е, че беше страхотно. Най-добрата пилотска симулация на…
— Не е игра — подчерта Грейс. — Колко пъти да ти го казвам?
— Не е игра, но това не значи, че не може да е забавно — възрази Дейвид.
Тя поклати глава. Не чуваше за пръв път този довод. Ако Дейвид не започнеше да взема по-сериозно поставените му задачи, щеше ли Исая да го задържи в „Етера“? Грейс не искаше да си помисля какво може да му се случи в квартала им, ако тя не го наглежда. Обърна се към Шон.
— Имаш ли малък брат?
— Имам малка сестра.
— Усложнява ли ти живота?
— Защо да не се позабавляваме, докато сме тук? — обади се Дейвид. — Никой друг няма такъв шанс.
Шон сви рамене.
— Прав е.
Грейс се облегна назад и скръсти ръце.
— А какво би ти казал татко сега?
Отбранителното изражение на Дейвид се промени. Той отвори уста, сякаш ненадейно му е хрумнало нещо.
— Чудите ли се какво друго става тук? — попита.
— В смисъл? — повдигна вежди Шон.
— Влизаме само в две сгради. — Дейвид посочи прозореца. — Там има още три. За какво ли служат?
— Защо не попиташ? — подхвърли Грейс, все още раздразнена от нехайството му.
— Може би няма нужда. — Дейвид побутна нагоре очилата си.
9.