Кан не приличаше никак на баща й. Джъ го знаеше, но по време на обучението различията ставаха по-очевидни. Кан не прощаваше грешките и не търпеше недостатъците. Оуен я съжаляваше, наблюдавайки как се разгръща споменът. Усещаше тежестта на скръбта й. Баща й бе загинал неотдавна, пепелта от погребалната клада още не беше изстинала, а срещите със стария учител й напомняха какво е изгубила. Така се чувстваше и той след смъртта на баща си. Родителите на майка му и особено дядо му винаги го връщаха назад.
— Пак! — извика Кан.
Джъ изпълняваше маневра сред гората — тичаше, прескачаше препятствия, катереше се, намушкваше мишени със скритото острие или ги прострелваше с арбалета, закопчан на другата й китка.
От скалата над нея Кан я наблюдаваше и отмерваше секундите с тоягата си. Когато заданието приключи, той поклати глава.
— Пак! По-бързо!
Тя дишаше тежко, мускулите й трепереха. Втренчи се в него, изглеждаше й невъзможно да скъси времето.
Кан посочи дърветата зад нея.
— На три места можеше да спестиш секунда. Търси нови маршрути, използвай нови техники.
— Съжалявам, учителю.
— Ще искаш прошка от хана, задето си му нарушила съня. Преди да те подложи на мъчения и да те убие.
Джъ сведе глава.
— Така ли ще почетеш паметта на баща си?
— Не — прошепна тя.
— Тогава започвай пак. По-бързо!
Джъ заби нокти в свитите си длани и се върна в началото на трасето. По пътя събра стрелите за арбалета и насочи към упражнението целия гняв, който изпитваше към Кан.
Втурна се отново напред, прескачайки скали, корени и дънери. В промеждутъка между две вдишвания търсеше по-добри, по-кратки пътища. Острието й проблясваше, стрелите пееха и улучваха мишените. През цялото време тоягата на Кан отмерваше провала й.
— Беше само с една секунда по-бърза — извика той. — Пак!
На Джъ й се прииска да му кресне, че се старае, но се задоволи да го изгледа свъсено.
— Мразиш ме — отбеляза Кан с тънка усмивка, сякаш му е приятно да я измъчва. — Но аз не съм врагът. Мьонгке хан е врагът. Не го забравяй.
Лесно беше да сбърка.
— Искам да се върнеш жива — каза старецът. — Искам да заемеш мястото на баща си в Братството.
— И аз искам същото.
— Значи трябва да го заслужиш. Да докажеш, че можеш да бъдеш асасин. — Той посочи началото на трасето с върха на тоягата. — Пак!
Джъ изпълни упражнението още няколко пъти, преди да Кан да остане доволен от уменията й. Показа го с пестеливо кимване. Изцедена до краен предел от усилието, тя не изпита никакво удовлетворение. Искаше й се единствено да се строполи на земята. За щастие Кан й предостави рядка възможност да отдъхне.
Седнаха заедно на Рибарския скат и се нахраниха мълком със студена риба и ориз. Джъ наблюдаваше мястото, където трите реки се сливаха под тях, и околните хълмове, обагрени в оранжево от залязващото слънце. Топлите му лъчи оросяваха с пот челото й, ала не полъхваше ветрец да го изсуши.
— Не те ли изумява? — попита Кан.
— Кое?
— Оцеляването на империята ни зависи от този къс земя. — Той почука върху скалата, където седяха. — Едно възвишение. Една крепост.
— Един човек — добави Джъ.
— Да — кимна той. — Но се питам дали не хвърляме камъчета в реката.
— Защо?
— Наистина ли променяме течението? Има ли някой от нас такава сила? Или просто надипляме водата и си казваме, че потича в друга посока?
— Няма да ме обезсърчиш — отсече Джъ.
— И не искам. Неизбежността не е оправдание за бездействие. — Той се обърна към нея. — Кога си решила да действаш?
— Чакам да ми кажеш, че съм готова.
Той се разсмя. Въпреки изтощението ядът отново се надигна у нея.
— Забавно ли ти е?
Старецът поклати глава.
— Явно не ме познаваш. Смея се на двама ни.
— Защо?
— Защото аз чаках теб. Да ми покажеш, че си готова. — Засмя се отново. — Изглежда и двамата ще продължаваме да чакаме.
Тя се почуди как ли очаква да му покаже, че е готова, но не беше в настроение да се включва в игричките му.
Беше изморена след дългия ден. Стана и се накани да си върви.
— По-лесно е, отколкото си мислиш — изрече Кан зад нея.
Тя спря, понечи да отговори, после поклати глава. Може би утре щеше да събере сили да спори с него.
— Лека нощ — каза и се отдалечи.
— Утре по изгрев-слънце! — извика той. — Не закъснявай!