Джъ продължи да крачи напред. Мина край работилниците и езерото и навлезе в града. Стигна до дома си и влезе право в бащината си стая. Извади ръкавицата му изпод дъската, както правеше всяка нощ, откакто той бе отишъл на крепостната стена.
Сложи ръкавицата в скута си, усети мириса на кожа и смазан метал от острието и заговори на духа му. Разказа на баща си как се обучава и колко мрази Кан. Призна колко й липсва и обеща да почете паметта му, като убие Великия хан и стане асасин. После заспа. Очите й се затвориха и сякаш след миг се отвориха. Някак си бе дошло утрото и настъпваше поредният ден. Тя стана, готова всичко да се повтори наново.
Оуен й съчувстваше. Беше преживял същото. Ала изпитваше и възхищение. Въпреки упреците на Кан Джъ беше силна, способна и ловка. Оуен дори се надяваше Ефектът на преливането да пренесе у него част от способностите й през границата на „Анимус“. Вече бе придобил известни умения от времето, прекарано под тежестта на мислите на Вариус, ала искаше още.
В поредното горещо утро Джъ прекоси града. Спря да си купи закуска и разбра, че монголите не са предприемали нова атака след онази нощ. Мнозина бяха благодарни на баща й, приписваха победата на него, макар да не знаеха какво е истинското му призвание.
Джъ стигна до колибата на Кан и го свари да я чака, седнал отвън. Щом приближи, той вдигна поглед към небето.
— Закъсня. Слънцето изгря отдавна.
— Бях изморена.
— Не бой се. Ханът ще ти даде достатъчно време за почивка, когато те намаже с биволска мас и те завърже за кол, забит в земята, та мухите и мравките и…
— Стига толкова! — прекъсна го Джъ.
— Стига ли? Да не мислиш, че ханът…
— Стига! — изкрещя тя. — Знам какво ще направи ханът! Чувала съм историите. Мислиш ли, че им придавам някакво значение?
— Какво има значение за теб тогава?
Джъ присви очи разярена и отвратена.
— Не ми се подигравай, старче.
— Не ти се подигравам. — Той се изправи и закуцука към нея. — Какво има значение за теб?
Тя пристъпи към него и усети мириса на риба.
— Споменът за моя баща.
— И?
— Няма „и“. В момента това е всичко, от което се нуждая.
Кан поклати глава.
— Грешиш. Когато загърбиш желанието за мъст… Когато си предана на Братството, както на баща си… Когато почиташ Кредото, както почиташ паметта му… Тогава ще си готова.
— Не решаваш ти — отсече тя.
— О, напротив. — Той се върна пред колибата и седна отново. — Баща ти беше като теб. Поставяше честта пред Братството. Избра да не се крие. Отиде на крепостната стена, макар да го предупредих, че мястото му не е там. И ето какво се случи. Смъртта му не донесе много.
Оуен усети как гневът на Джъ изригва. Тя се спусна към стареца, но не успя да го удари. Тоягата му я халоса по слепоочието и я събори на земята. Джъ усети вкус на пръст, разискрени мълнии я заслепиха.
— По-импулсивна си от него — отбеляза Кан, който сякаш изобщо не беше помръднал. — Още нещо за шлифоване, преди да приключа с теб.
Джъ примижа и поклати глава; докосна мястото, където я беше ударил. Вече започваше да се надига цицина, ала болката не я разколеба — знаеше, че Кан греши.
— Смъртта му не беше напразна — каза, едва поемайки си дъх.
— Вярно е донякъде. Спечели битката, както всички твърдят. Но можеше да спечели войната.
Джъ не искаше да слуша повече пренебрежителни думи за баща си. Особено от устата на човек, комуто той се бе доверявал. Изправи се с усилие на крака. Главата й беше толкова замаяна, че дори Оуен се зашемети. Честта й принадлежеше само на нея, не на Братството. Никой не би заслужил по-дълбока преданост от него. Отмъщението беше по-важно от всякакво Кредо. Кан не можеше да я спре и тя осъзна, че не се нуждае от разрешението му. Обърна му гръб, готова да си тръгне.
— Обмисли думите ми — каза старецът.
Тя не отговори.
— Утре по изгрев-слънце! — извика той. — Не закъснявай!
Джъ обаче не възнамеряваше да се връща тук.
Късно през нощта, когато обсаденият град потъна в неспокоен сън, Джъ надяна черната си кожена ризница и мантията с качулка и се въоръжи с арбалета и стрелите. После влезе в стаята на баща си и подържа ръкавицата му.
Когато нощта отдавна бе изместила деня и бяха настъпили часовете на необятната черна пустиня преди изгрева, Джъ закопча скритото острие върху китката си и го пристегна. Прилегна й почти по мярка. Излезе от къщата и се запъти към пещерата Фейен. Прилепите, чието име носеше, бяха напуснали леговището си, за да ловуват в мрака. Тя се вмъкна в дома им, поела по дирите на своята плячка.