Наталия се настани срещу него, а Виктория седна до нея.
— Монголските владетели често са били безпощадни — подхвана Исая, облегнат удобно назад. — Особено по време на завоевателния поход в Южен Китай.
Наталия не искаше да се разпростират върху това, но монголите наистина водеха психологическа война и умееха да всяват ужас. Първо предлагаха да пощадят града, ако управниците му се подчинят на Великия хан и се съгласят да му плащат дан. Приемеха ли обсадените условията, наплашени от историите за непобедимостта на врага, монголите обикновено не отвръщаха с кръвопролития. Откажеха ли обаче, следваше опустошителна касапница, от която стомахът на Наталия се преобръщаше.
— Разбирам защо ти е тежко — продължи Исая.
— Всички разбираме — додаде Виктория.
Исая сплете дългите си, тънки пръсти върху масата.
— Ще ми се да имаше друг начин да научим това, което искаме.
Наталия бе на същото мнение.
— Ще се обадиш ли на родителите си? — попита Исая.
Наталия непрекъснато си представяше как говори с тях, но обикновено си позволяваше да им се обажда през два-три дни. Освен това я посещаваха през уикендите. Никога обаче не им разказваше какво преживява. Не искаше да ги тревожи.
— Добре съм. Няма нужда.
Виктория сложи ръка върху нейната.
— Може ли тогава да ти зададем няколко въпроса?
— Разбира се.
Най-добре да приключват бързо.
— Как ти се отразява симулацията? — попита Исая. — Доктор Бибьо ми каза, че все още изпитваш болезнени странични ефекти.
Наталия кимна.
— Може да се очаква — отбеляза Исая. — Електромагнитните вълни временно потискат теменните дялове на мозъка, отговорни за пространствената и времевата ориентация. Потапяш се по-дълбоко и бързо в симулацията, но пък объркването е по-силно.
Всеки път й обясняваше същото, почти дума по дума, сякаш никога не са водили подобен разговор.
— Главоболията не са чак толкова нетърпими — каза Наталия с надеждата да минат нататък.
— Радвам се. — Исая наклони едва забележимо глава наляво. — Да си виждала следа от него?
— Не.
— Сигурна ли си?
Не й харесваше как винаги очаква второ потвърждение.
— Бих познала кама, способна да унищожи света.
— Вероятно — каза Исая. — Или пък не.
Наталия разбираше, че е нетърпелив, а всъщност и нейното търпение се изчерпваше. Беше тук само заради Райската реликва. Тя бе единствената причина всички да са тук в „Етера“, а Оуен и Хавиер — незнайно къде. Трябваше да я открият. Наталия обаче все още не беше сигурна кой е по-добре да я намери.
— Знаем, че е попаднала в ръцете на Баян през някой етап от живота му — намеси се Виктория. — Въпрос на време е.
— Ами ако е било на старини? — попита Наталия. — Доста години остават.
— Ако разполагахме с данните на Монро, щяхме да търсим по-целенасочено. — Очите на Исая проблеснаха, устните му се присвиха. — За съжаление още не знаем къде е и се налага да проследяваме живота на Баян част по част.
— Битка по битка — уточни Наталия.
Исая и Виктория не бяха споменавали скоро за Потомственото събитие. Знаеха, че Монро е открил нещо уникално в тяхното ДНК. Ала не знаеха какво точно.
— Какво е положението в настоящата симулация? — попита Исая.
Наталия му разказа за обсадата и за небивалото поражение, претърпяно от монголската орда.
— Всички са болни — добави тя. — Холера, малария или нещо такова.
Виктория плъзна пръст и почука върху екрана на таблета.
— Според някои източници Мьонгке хан е умрял от заразна болест по време на обсадата.
— Още не е — каза Наталия.
Исая забарабани с пръсти по обсидиановата маса, ноктите му потракваха ритмично.
— Можеш ли да се върнеш тази вечер?
Наталия поразмисли, разтърквайки слепоочия.
— Не. За днес приключих.
Исая погледна косо към Виктория, тя задържа погледа му за миг и после поклати глава, сякаш Наталия я няма и не ги вижда. Както и да е. Не можеха да я принудят, а сега не би се върнала там за нищо на света.
Исая прокара кокалчетата на пръстите си по масата, веднъж.
— Добре. — Изправи се в цял ръст. — Надявам се да си отпочинеш през нощта. А утре…
— Утре отивам на война — довърши Наталия.
2.
Оуен не изпитваше страх. Но се почуди дали не е редно да изпитва.