Грифин го сграбчи за яката и го придърпа по-близо.
— Не знаеш по колко тънък лед стъпваш. Ще ми кажеш ли какво надроби в полицейския склад?
— Отидох заради Оуен. — Хавиер разклати кашона. — Това са уликите срещу баща му.
Думите му сякаш поохладиха гнева на Грифин. Той го пусна и изръмжа:
— Влизай вътре. По-късно ще се занимаем с това.
Хавиер го последва и двамата слязоха по стълбите в мазето. Оуен седеше отпуснат в стола за „Анимус“ и Грифин се върна безмълвно пред компютърния екран. Хавиер сложи кашона върху масата, за да разгледа по-внимателно какво съдържа.
Извади всичко и го подреди върху стъкления плот. Пликовете с улики бяха лесни, но папките изискваха четене и подреждане. Имаше доклади от местопрестъплението, снимки, резултати от аутопсията на охранителя в банката, свидетелски показания, стенограми от разпити, финансови извлечения. Хавиер разстла всички книжа и отстъпи назад, потривайки брадичка.
— Да постъпиш грешно, воден от правилни подбуди, си остава грешка — изрече Грифин зад него.
— Казва го човек, който убива хора. И всъщност бих направил същото.
Грифин кимна.
— Знам. Това е проблемът. Ами ако те бяха заловили? Арестували? Ако те бяха проследили дотук?
— Не ме проследиха.
— Достатъчно умен си да разбереш какво искам да кажа.
— И съм достатъчно умен да не ме хванат.
Грифин приближи до масата и огледа уликите.
— Асасините имат Кредо — рече тихо той.
Бяха тайно общество. Имаха Кредо, разбира се. Хавиер обаче преглътна саркастичния отговор, защото долови колко е сериозен Грифин.
— Три правила — продължи асасинът. — Дръж острието си далеч от плътта на невинните. Оставай скрит пред очите на хората. Не подлагай на риск Братството.
— Хубаво — кимна Хавиер. — Звучи… просто.
— Явно не е чак толкова просто, след като днес наруши третото правило.
— Не съм член на Братството.
— Още не — съгласи се Грифин. — Но участваш в тази война, независимо дали ти харесва, или не. Рано или късно ще се наложи да избереш страна. Иска ми се да избереш нас.
— За твое сведение — рече Хавиер, — Монро ни предупреди какво ще стане.
— И по-точно?
— Каза ни, че вие и тамплиерите ще се опитате да ни привлечете в своя лагер.
— Прав е бил.
— Каза ни също да не вземаме страна.
— Е, може би нямате избор.
Хавиер се подсмихна.
— А уж асасините се застъпвали за свободната воля…
— Схванах иронията. Но още не си готов за това.
Грифин не отговори. Върна се пред компютъра. Хавиер поклати глава и пак заоглежда уликите. Оуен винаги повтаряше, че някак си са натопили баща му. Поставили са му капан или нещо такова. Трудно беше обаче да се обясни как така пистолетът, с който е убит охранителят, се е оказал в колата на баща му. Как можеха да се оспорят пръстовите отпечатъци на местопрестъплението? И хазартните дългове, снабдяващи баща му с мотив в размер на сто хиляди и шейсет и седем долара. Хавиер не искаше да повярва и не би го казал никога на Оуен, но истината бе, че той вероятно също би гласувал „виновен“.
Тръсна глава да прогони тази мисъл, огледа пак масата и си кимна доволно. Щом приключи със симулацията, Оуен ще прегледа всичко. Все ще открие нещо пропуснато — и от него, и от съдебните заседатели.
Взе една комбуча от малкия хладилник на Ребека и седна пак върху щайгата, втренчен в темето на Грифин.
След минути въпросната обръсната глава се приведе към монитора.
— Твоето момче загази — рече асасинът.
Хавиер стана.
— Той ли?
— Предшественицата му.
Хавиер прекоси стаята и погледна над рамото на Грифин. Видя китайката да тича през лагер с грамадни шатри, следвана буквално от цяла монголска армия.
— Някаква следа от Тризъбеца?
— Да — процеди през зъби Грифин.
12.
Думите на Дейвид разтревожиха Наталия. Нямаше как да не го признае. От самото начало имаше едно наум за „Абстерго“ и тамплиерите, но не подозираше, че биха убили някого, особено дете. Може би в миналото, ала днес, в модерния свят, това звучеше по-скоро като безумна конспиративна теория. Колкото и невероятна да изглеждаше обаче, историята на Дейвид засили съмненията на Наталия. Те витаеха в ума й, докато чакаше в своята стая за симулации.