Баян пропъди своите съмнения, за да се съсредоточи върху настоящето.
— Как ще го запазите в тайна?
— Ще кажем, че е заболял от треска. След няколко дни ще обявим, че е умрял от болестта.
Планът изглеждаше разумен. Смъртта на хана бездруго щеше да се отрази зле на бойците, ала положението щеше да се утежни, ако разберат, че човек на Сун го е погубил. Треската беше по-обяснима, ала смърт от вражеска ръка по време на обсада и в собствената му шатра значеше, че с властта на Великия хан е свършено.
— Утре ще издигнем наблюдателната кула, която той подготвяше, все едно битката ще продължи — добави Асутей.
— А ще продължи ли?
— Не — въздъхна Асутей. — Чичовците ми ще научат новината и ще започне борба за власт. Нищо чудно да избухне война между тримата братя. Хулегу вероятно ще подкрепи Кублай срещу Арик Боке.
Баян кимна, но усети нещо нередно.
— Защо ми казвате всичко това, господарю?
Младият мъж замълча за момент, после вдигна стрелата.
— Всички други, улучени от такова острие, загинаха.
Баян замълча стъписан.
— Аз… искрено съжалявам — изрече най-сетне.
— Слушах много за теб. За подвизите ти в предишни битки. За героизма ти пред портата Ху Гуо. Как си тръгнал да търсиш таен проход, изправил си се срещу асасин и си се влачил полумъртъв до лагера ни.
Баян свъси вежди.
— Не успях да я убия, нито да открия прохода, господарю.
Асутей прибра стрелата в кожена кесия на кръста си.
— Това няма значение за мен. Разбрах всичко необходимо.
— Господарю?
— Ще станеш кхешиг. Назначавам те за свой личен телохранител.
Очите на Баян се разшириха.
— За мен е чест, господарю. Огромна чест. Но съм ранен…
— Казаха ми, че ще оздравееш. Имам нужда от мъже като теб. Когато обявим, че баща ми е умрял, ще подготвят тялото му и ще го съпроводя до Бурхан Халдун, където ще го погребат до Чингис хан и предците му. Ти ще ме придружиш.
Болката и изтощението пречеха на Баян да осъзнае ясно предложението. А и не знаеше какво да отговори. Кимна бавно, за да наподоби поклон, и каза просто:
— Давате ми повече, отколкото заслужавам.
— Хановете възнаграждават доблестта — отвърна Асутей и преди да тръгне, добави: — А твоята доблест не подлежи на съмнение. Знам, че мога да разчитам на теб. Почивай сега.
При тези думи младият благородник се отдалечи, а разбуненият ум на Баян потъна в сън.
13.
Шон тръгна към стаята с „Анимус“, развълнуван къде ли ще попадне днес. Преживяването в Ирландия беше трудно за него. Дори малко болезнено. Събуди се през нощта уплашен, че „Етерът“ гори, а и все още искаше да разбере какво се е случило с Брандън и семейството му.
Виктория и Исая обаче му напомниха, че тези спомени са минало, история отпреди стотици години. Не подлежаха на промяна. Единствено бъдещето може да се промени, а за какво бъдеще мечтаеше Шон?
Бъдеще, подвластно на свирепи метежници и хаос? Където невинните страдат?
Или за мирен, подреден свят?
Не беше нужно дори да се замисля за отговора.
В стаята му мониторите на повечето компютри бяха потъмнели. До отворен панел в съседство с металния цилиндър бе коленичил техник и човъркаше някакви чаркове вътре.
— Къде е Виктория? — попита Шон.
Техникът вдигна глава.
— О, чакат те в главната съвещателна зала.
— Къде се намира?
— В централната сграда. Да те закарам ли?
— Няма нужда — отговори Шон. — Знам къде е.
Излезе на заден ход от стаята и пое към главната сграда — бяха влезли първо там, когато ги доведоха в „Етера“. Шон прекоси бързо коридорите до стъкления тунел. Въздухът вътре беше стоплен от слънцето, дърветата хвърляха шарени сенки. Той стигна до другия край и влезе в централната сграда с лъснал под и оживено фоайе, чийто таван се издигаше на няколко етажа нагоре.
Виктория и Исая го чакаха в просторната съвещателна зала, разговаряха и явно се бяха разгорещили. Шон се почуди какво ли обсъждат. Виктория обясняваше нещо на висок глас и думите й се чуваха приглушено през стъклото. Исая я гледаше отвисоко с непроницаемо изражение. Не го забелязаха и той отвори вратата.
— … не е честно спрямо него — каза Виктория. — Не ми харесва как го използваш…
— Нима не използваме и другите? — попита Исая.
— Но ти го обнадеждаваш с проекта за протезите. Той става все по-зависим от „Анимус“. Не ми харесва.