Шон погледна към количката и хилавите си крака, с които някога спринтираше по футболното игрище под окуражителните възгласи на хората по трибуните. Съмняваше се протезата да е толкова добра, та да му върне това, но бе готов да приеме всичко, каквото му предложат.
— Отлично — каза Исая. — А сега ще се занимаем с бюджетни и технически въпроси. Мисля, че ще ти е по-интересно в симулацията, Шон.
— Разбира се — кимна Шон.
Исая се обърна към Виктория.
— Ще се заемеш ли?
Виктория, която през цялото време не бе отронила нито дума, просто кимна и се изправи.
Шон погледна към Томас.
— Благодаря.
— Няма за какво — отвърна Томас. — Обичам работата си.
Шон кимна, благодари на Исая и се запъти към Виктория, която държеше вратата отворена. Той мина през нея и се озова пак в главното фоайе. Виктория закрачи до него, притиснала таблета си до гърдите. Не продумваше, ала изглежда в ума й кръжаха доста объркани мисли. Шон оценяваше загрижеността й, макар да я смяташе за излишна.
— Наистина ще се справя — рече той, за да я успокои.
— Какво значи „ще се справя“?
— Ами… всичко ще е наред. Без проблем.
— Без проблем? — повдигна вежди тя. — Всички имаме проблеми, Шон. Това е нормално.
— Добре де, нормални проблеми. А не… каквито те притесняват.
Тя въздъхна и поклати глава.
— Надявам се да си прав.
Прекосиха в мълчание стъкления тунел и коридора до стаята с „Анимус“. Влязоха вътре, Виктория включи всичко и изчака Шон да се настани в металния цилиндър. Докато го свързваше с машината, по средата на челото й се открояваше бръчица. Шон не знаеше какво още да каже, за да разсее тревогата й.
— Ще се върнем по-назад, към десети век — каза тя. — Анализът на гените ти показа, че имаш предшественици в Скандинавия.
— Скандинавия ли? Имаш предвид викингите?
— Да.
— Еха! Определено искам да ги видя!
— Добре. — Тя се върна до компютъра. — Ще отнеме няколко минути да заредя симулацията от този сегмент на генетичната ти памет.
— Мога да чакам — отвърна той.
След малко Виктория се обърна на стола.
— Томас греши. Не може да ти помогне, защото не си повреден.
— Кажи го на рентгена, когато ми снима гръбнака.
— Но ти не си нито гръбнак, нито кости.
— Може би, но играех футбол. Е, изгубих това наред с още много.
Виктория сведе леко глава.
— Това, което ти се е случило, не е справедливо.
— Не е. Някакъв тип използва свободната си воля да се натряска и ме сгази.
Бяха минали години, но Шон пак долови гнева в гласа си. Виктория сложи длан на рамото му, както правеше майка му.
— Знаеш, надявам се, че ти мисля доброто.
— Знам — кимна Шон.
Виктория се обърна към компютъра.
— Симулацията е заредена.
— Чувал съм, че викингите всъщност не носели шлемове с рога.
Виктория се засмя.
— Така е. Готов ли си?
— Да. Хайде при Тор!
— Белезникавата празнота на Коридора на паметта сякаш не се разнесе, ала след момент Шон осъзна, че е заобиколен от мъгла. Намираше се на голям военен кораб — драккар. Дървената змия със зейнала паст, красяща носа му, пореше морето и разпръскваше солени капки във въздуха. Зад тях гребци, заели трийсет пейки, тласкаха кораба напред.
Тътнещите вълни под краката му извиваха жилите и гръбнака на кораба. Хората му гребяха в ритъма на барабан, вятърът опъваше широкото платно. Горе прелитаха чайки, корморани и орли рибари — чуваха се, ала оставаха невидими. Шон се почувства по-жив, по-свободен и по-силен, отколкото при всички симулации досега, включително в спомените на здравеняка Томи Грейлинг.
— Колко още? — попита сестра му, застанала до него.
Беше увита в сиво-сребриста кожа, русата й коса бе прибрана назад с кожена връв, сините й очи изглеждаха хлътнали, лицето й бледнееше.
— Не бива да излизаш на вятъра, Гирид, докато не си възвърнеш силите — упрекна я той.
— Искам да го видя — каза тя.
Потопен в потока от мисли на своя предшественик, Шон разбра какво има предвид. Младата жена искаше да види пристанищните порти на Йомсборг, крепостта на йомсвикингите. Искаше да зърне първа съдбовното място.
— Далеч ли е, Бьорн? — попита тя.
— Наричай ме Стюрбьорн — каза тихо той.
— Защо? Прозвището е обида?