— Именно затова го приех. За да го обезсиля.
Тя поклати глава. Ако знаеше, че е болна, нямаше да я вземе за нейно добро. Ала знаеше също, че сестра му нямаше да се подчини и сигурно щеше да дойде така или иначе. Тя не таеше към Ерик повече обич от него, вероятно го мразеше дори по-дълбоко, макар короната върху главата на чичо им да принадлежеше по право на Стюрбьорн.
— Не е далеч. — Той я обгърна с ръка, за да я стопли. — Отваряй си очите на четири.
— Виждам повече от теб — рече тя и го сръга леко с лакът.
Мъглата се кълбеше над вълните, корабът забиваше нос в тях и най-сетне нещо се раздвижи в сивотата. Гирид пристъпи напред и кожената й наметка се изхлузи надолу. Стюрбьорн вдигна ръка и барабанчиците дадоха знак на гребците да задържат веслата. Корабът забави ход и Стюрбьорн се взря в сенките, добиващи форма.
Най-сетне портите изплуваха от празнотата, сякаш се надигат от тъмните селения на Нифлхейм. Гредите, изсечени от най-грамадните дървета и обковани с поръждавяло желязо, охраняваха входа на пристана. Каменната арка над тях се славеше с високата си кула, снаряжена с катапулти.
Стюрбьорн се качи върху носа на кораба.
— Аз съм синът на Улоф! — изрева той и гласът му отекна в скалите. — Наричан някога Бьорн, потомствен крал на Швеция! Искам да говоря с вожда Палнатоке!
От кулата не дойде отговор. Корабът се носеше към портите, тласкан от вятъра.
Гирид погледна към брат си, безстрашна и нетърпелива.
— Отворете портите на пристана! — извика Стюрбьорн. — Или гневът ми ще се стовари върху вас!
След миг се чу далечно скрибуцане на метална верига, вратите простенаха и се отдръпнаха, колкото да пропуснат кораба. Стюрбьорн разпореди да свалят платното, а гребците натиснаха отново веслата. Плъзнаха се през портата и влязоха в пристанището — естествен залив, побиращ дузина големи кораби. Градът, укрепен с каменна стена и дървена палисада, се издигаше в дъното на залива. Кормчиите насочиха кораба натам.
— Как ще обясниш присъствието ми? — попита Гирид.
— Няма да се наложи.
— Но йомсвикингите не допускат жени в крепостта.
— Досега — отсече Стюрбьорн.
Ако постигнеше целта си, щеше да промени из основи този воински орден.
Корабът стигна до кея, където чакаха група мъже — до един гиганти, макар и по-дребни от него, и всичките калени бойци, както се полага на йомсвикинг. При вида им Шон си спомни прославения Бродуейски полицейски отряд, към който се числеше Томи Грейлинг.
— Какво ви води насам? — попита един от мъжете.
Стюрбьорн слезе при тях, а хората му пуснаха котва и завързаха кораба солидно за дока.
— Искам да говоря с Палнатоке.
— Чухме те. Защо?
— Засяга само мен и него.
— Защо си довел жена в Йомсборг? — попита друг гигант, втренчен към носа на кораба, където стоеше Гирид.
— Тя ми е сестра — каза Стюрбьорн. — Дъщеря на крал.
Гигантите се спогледаха, после първият рече:
— Палнатоке ще реши съдбата й.
Стюрбьорн кимна и се върна да помогне на Гирид да слезе от кораба. Ръка за ръка, двамата тръгнаха след воините, минаха през крепостната стена и през самия град, напомнящ по-скоро постоянна казарма. Работеха ковачи, войници се обучаваха, дърводелци режеха с триони и дялаха. Всичко говореше за битки, завоевания, могъщество и слава.
Най-после делегацията стигна до голямата зала и вратите се отвориха пред Стюрбьорн и сестра му. Влязоха в дълго, сумрачно помещение. По средата от стена до стена се стелеха разжарени въглени, от двете страни на огъня се редяха пейки между резбовани дървени колони; от гредите на тавана висяха знамена. В далечния край стоеше мъж, снажен като Стюрбьорн, с тъмна коса и мургав, увит в черна меча кожа.
— Елате насам! — извика той.
Стюрбьорн и Гирид тръгнаха към него.
— Какво те води при мен, Бьорн?
— Палнатоке, чул си сигурно за предателството на чичо ми — каза Стюрбьорн.
— Говорят, че отровил баща ти и си присвоил короната ти.
— Вярно е — намеси се Гирид.
Палнатоке дори не я погледна.
— Пак те питам, Бьорн? Защо дойде?
Стюрбьорн се взря остро във вожда.
— Дойдох да взема войската ти — рече той.
14.
Джъ изчака монголският воин да избяга и едва тогава си позволи да рухне. Без последната стрела, запазена за точния момент, несъмнено щеше да е мъртва. Искаше единствено да го е убила, но болката в коляното й бе отнела бистрия ум и усета за равновесие и острието не бе улучило жизненоважно място. Може би щеше да се добере до лагера, може би не. Сега Джъ трябваше да се върне при своите.