Стрелата беше влязла в коляното й отстрани и под ъгъл и дръжката й бе изметнала капачката. От ритника на монголеца обаче острието се беше вбило по-навътре, раздробявайки още по-безпощадно костите. Ала не биваше да мисли за раната. Трябваше да се изкатери нагоре.
При всяко движение очите й се насълзяваха. Тя стискаше зъби толкова силно, че се страхуваше да не се натрошат, и не издаваше нито звук. В мислите й Оуен я чуваше да пищи от болка.
Пробва да стигне до пещерата с подскоци, после влачеше крак, накрая се свлече на земята. Ала не можеше да пълзи. Оставаше й единствено да се оттласква с ръце, простенвайки тихо всеки път, когато дръжката на стрелата закачи камък или корен и разбърка костите й като кървава яхния.
Най-сетне, примигвайки, за да проясни очите си от сълзите и потта, стигна до входа на пещерата. Погледна назад, търсейки сред дърветата разузнавачи и шпиони. Увери се, че никой не я следва, и пропълзя вътре.
Хладният поток освежи дланите й. Тя си наплиска лицето и пи. В пещерата се чувстваше в безопасност и ако не се движеше, болката стихваше до тъп бумтеж на чук. Хрумна й, че може да се скрие тук, както ранено животно търси подслон, където да умре. Представи си как затваря очи, ляга и се отнася.
Баща й обаче не би позволил. Усещаше духа му, сякаш се е побрал в острието върху китката й; вдъхваше й увереност, насърчаваше я да продължи напред.
Тя се закатери отново през пещерата, вслушвайки се в призрачното ехо на собствените си стенания. Чукът на болката се превърна в ковашка пещ, изпепеляваща всичко друго. Счупената дръжка на стрелата стържеше по камъка и разтърсваше всяка костица в гръбнака й.
Спираше често и се отпускаше в обятията на мрака, ала преди да потъне необратимо, тръгваше отново напред.
Сякаш не след часове, а след дълги нощи зърна бледа светлина и със сетни сили се повлече към нея. Прекоси последните най-тежки педи земя, излезе от пещерата и се озова в суровия свят преди изгрева.
Никой не я видя как пълзи към Рибарския кей и как се просва пред колибата на Кан. Зачака, мятайки се в бурно море от болка, докато най-сетне чу как вратата зад нея се отваря, после почукване на тояга и видя Кан да се изправя до нея.
— Закъснях ли? — прошепна тя.
— Не — отговори той. — Дойде на…
Оуен отплува в празнотата на безсъзнанието й, изпълнен със страхопочитание от силата и волята на Джъ, от решимостта й да отдаде дължимото на своя баща. Възхищаваше й се и искаше да прилича повече на нея.
Добре ли си? — попита Грифин.
Гласът му отвъд симулацията бе съвсем различен от гласа на Монро. Грифин звучеше като полицейски диспечер, спокойно и професионално. Монро беше по-скоро като Гандалф — благ глас на разума и мъдростта, отговарящ понякога с чудати главоблъсканици, но на Оуен това някак си му липсваше.
— Да — отвърна той.
Тежичко изглежда. Искаш ли почивка?
— Не. Ще продължа.
Яко момче.
Оуен зачака, докато Джъ се събуди в леглото и веднага усети мирис на риба. Отвори очи и съгледа Кан. Седеше наблизо, подпрян на стената, и дремеше. Обърна се към тавана, размърда се и коляното й напомни всичко преживяно. Повдигна глава, погледна към крака си и видя превръзка с малко алено цвете; стрелата я нямаше.
Главата й тупна отново върху възглавницата и звукът разбуди Кан.
Той прохърка и разтри очи.
— А! Добре дошла!
— Колко? — попита тя и думите прогориха гърлото й.
— Почти три дни — отговори той. — Държах те упоена. Сигурно не помниш нищо.
Тя потърси назад и откри, че свитъкът на ума й е празен след битката пред пещерата.
— Нищо.
Кан кимна.
— Няма и нужда.
— Убих го — каза Джъ. — Мьонгке хан е мъртъв.
— Питах се — отвърна Кан. — Монголите обаче не са се оттеглили.
— Ще си тръгнат.
Старецът се усмихна.
— Подканих те да ми дадеш знак, когато си готова, ала нямах предвид точно това.
— Знам. Но сега ти знаеш, че съм дъщеря на баща си.
— Наистина. Непоколебима като него.
— Убих хана с неговото острие. — Джъ вдигна ръка, но оръжието, разбира се, не беше на китката й. — Къде го сложи?
Усмивката на Кан изчезна и веждите му се сключиха тъжно.