— Взех го.
— Къде е?
— Скрих го.
Той сякаш скърбеше за нещо и Оуен усети как непреодолим страх затиска разменете му.
— Какво искаш да кажеш? — попита Джъ.
— Няма да ти го върна.
— Какво? — Джъ надигна глава и глас. — Защо?
— Защото няма да заемеш мястото на баща си в Братството. Няма да си асасин и острието не ти принадлежи.
— Защо няма да съм асасин? — Болката в коляното се разбушува ведно с гнева и объркването й. — Понеже отидох без разрешение ли? Та аз убих хана! Не доказах ли, че съм достойна? Нима от яд и отмъстителност…
— Грешиш. — Той вдигна ръка и поклати глава. — Причината е друга.
— Каква?
— Коляното ти — посочи старецът. — Никога… няма да е както преди.
Джъ погледна отново към раната. Знаеше, че е тежка. Пълзенето до града вероятно я беше влошило, но сигурно щеше да заздравее.
— Ще се оправя — каза тя.
Раменете на Кан провиснаха.
— Не, Джъ, няма. След време ще проходиш. Но няма да тичаш, да се катериш, да скачаш, да риташ…
Джъ поклати глава, обзета от нова болка, която Оуен почувства с нея.
— Не ти вярвам…
— Сам наместих костите — каза Кан. — Лекувал съм много, много рани. Знам какво говоря.
Отнемаха живота и честта й. Отнемаха й бащиния дух. Какво ще бъде? Коя ще бъде без него? Оуен възнегодува срещу тази несправедливост — не само заради раната, но и заради стареца, който явно вече я беше отписал. Погледна към Кан през очите на Джъ и се запита: „Ами неговият крак?“. Подпираше се на тояга.
— Но ти си сакат и стар — избухна Джъ и Оуен се почуди чии мисли са изплували в ума му, нейните или неговите.
— Сега — отвърна той. — Но служих на Братството дълги години, преди старостта да ме налегне и да ме изхвърли от битката.
Джъ погледна отново към тавана; къщата вече се бе превърнала в затвор.
— Заслужи моите почитания за това, което направи — за народа ни и за Братството. — Кан се надигна на крака и тоягата му тропна няколко пъти по пода, докато запази равновесие. — Братството ще се грижи за теб до края на дните ти.
— Защото съм безполезна — отрони Джъ.
— Не. Но вече не си полезна. За Братството. Героизмът ти е безценен, макар че мнозина няма да разберат какво си направила.
Думите му не я успокоиха. Нищо не можеше да запълни празнотата, която той бе проял в нея. Старецът излезе и я остави сама. Докато лежеше и размишляваше, Джъ внезапно осъзна, че не Кан е причина за празнотата. Усещаше я в душата си от нощта, когато баща й бе загинал — като отворен гроб в плътта й. Запълни го с жажда за мъст и омраза. Празнотата обаче неумолимо поглъща тази неща и иска още.
Оуен разбираше отлично чувствата й. Той също разнасяше подобна празнота. Успяваше някак да я запълва и пренебрегва, но под напора на нейната скръб бронята в гърдите му се разцепи с пукот.
— Грифин — каза той. — Искам да изляза.
Да излезеш?
Не смяташе да обяснява защо, но Грифин и не попита.
Дай ми минута.
Оуен зачака. Джъ зарида.
Добре, прекратявам симулацията. Сега.
За пръв път потресът от напускането на симулацията му се стори за предпочитане пред възможността да остане в спомените на Джъ. Оуен затвори очи, после ги отвори в Коридора на паметта, където опита да си припомни кой е. Трудно бе обаче да се отърси от скръбта на Джъ и от раната, която тя бе отворила отново у него.
Готов ли си да излезеш?
— Да — отговори Оуен.
Още един земетръс, смазващ реалността, и той се върна в асасинското скривалище в мазето на старата купчина подпалки, наречена къща. Каската се вдигна и Грифин откачи кабелите. Хавиер стоеше наблизо и го наблюдаваше.
— Добре ли си? — попита го приятелят му.
— Не знам — отговори Оуен.
— Гледахме. Беше брутално, човече.
Грифин отстъпи настрани и Оуен стана тежко.
— Да, беше…
— И никаква следа от Райската реликва — додаде Грифин. — Засега.
— Има ли смисъл да се връщам? — попита Оуен. — Джъ я видя в шатрата и май това беше.
— Вероятно си прав — съгласи се Грифин. — Трябва да сменим тактиката.
На Оуен също му трябваше нова тактика. Нещо. Каквото и да било. В момента можеше да мисли само за баща си. Липсваше му толкова безнадеждно, все едно се е превърнал в човешка черна дупка, взривяваща се до безкрай. Ничии думи — нито на майка му, нито на баба му и дядо му или на психолога, при когото го бяха завели — не можеха да спрат процеса. Монро не го бе предупредил за този Ефект на преливане.