— Гладен ли си? — попита Грифин.
— Не — отрони Оуен.
Дъхът му сякаш бе секнал или пък изобщо не беше вдишвал.
— Ела! — Хавиер приближи до масата. — Искам да ти покажа нещо.
— Какво? — попита Оуен, ала не помръдна — краката му се бяха вкоренили в пода.
— Ела да видиш — настоя Хавиер.
С усилие на волята Оуен се дотътри до него. Огледа нещата върху масата. Папки, книжа и пликове с улики. Името върху тях обаче, изписано с печатни букви, привлече вниманието му. Беше на баща му. Той огледа още веднъж папките и установи, че името на баща му е написано и върху тях.
— Какво е това? — попита той.
— Уликите от делото на баща ти — каза Хавиер. — Реших, че няма да е зле да ги прегледаш. Да видиш дали не са пропуснали нещо.
— Как…?
— Хавиер организира взлом — намеси се Грифин, очевидно доста недоволен. — Проникна в полицейски склад и ги открадна.
Оуен се обърна към приятеля си.
— Наистина ли?
Хавиер кимна.
— Не знаеш колко скучно беше тук. Не ме свърташе.
Оуен се смая. Погледна пак към масата и забеляза по-малък плик, подпъхнат под една от папките. В него имаше памучен тампон.
— Какво…? — Преди да довърши обаче, Оуен осъзна какво е това. — ДНК?
— Така изглежда — потвърди Грифин. — Проба от слюнка.
— Взета след грабежа, нали? — каза Оуен.
Хавиер се усмихна доволно.
— И значи съдържа спомена за онзи ден.
— Може да се използва за симулация — добави Оуен.
— Чакайте. — Грифин погледна първо единия, после другия. — Възможно е, но с по-специално оборудване. Не и с нашия „Анимус“. Той изисква жив участник да наблюдава генетични спомени.
— Но има друг вид „Анимус“? — попита Оуен.
Грифин кимна някак неохотно.
— Да. Има такава технология. Нарича се „Хеликс“. „Абстерго“ я разработиха след „Анимус“. Но за да я използваме, трябва да заредим декодираната ДНК на баща ти в база с данни на „Абстерго“…
— Асасините нямат ли „Хеликс“? — учуди се Оуен.
Грифин посочи отсрещния край на стаята.
— Явно не разбираш каква рядкост е този „Анимус“. Братството не произвежда сложни машини с едно махване със скритото острие.
Оуен обаче усети как отново го обзема надежда и запълва празнотата по-добре от жаждата за мъст и омразата на Джъ. Емоционалното въздействие на симулацията отшумяваше. Оуен изведнъж повярва, че все още има шанс да поправи грешката. Да докаже на баба си и дядо си, на целия свят, а може би дори на майка си, че баща му е невинен. Просто трябваше да открие онзи „Анимус“, способен да му помогне.
Обърна се към Хавиер. През последните години мислеше, че на него вече му е все едно. Приятелят му обаче бе рискувал живота си, за да намери точно това, което Оуен търсеше. Той вдигна плика с уликата и задавено промълви:
— Благодаря.
— Няма за какво — сви рамене Хавиер. — Както казах, беше ми адски скучно.
— Отново ти напомням, че рискува да те хванат — намеси се Грифин. — И в момента това не е най-належащият ни проблем.
Оуен прибра уликата в джоба си.
— Да… Райската реликва.
— Именно. Трябва да докладвам на Гавин, че симулацията не доведе доникъде. Може би Ротенберг има друга идея.
— Кой е Ротенберг? — попита Оуен. — Познаваш ли го?
Грифин приближи до друг монитор, който не се използваше за „Анимус“. Избра папка, отвори я и на екрана се появи графичен силует, не личеше дори дали е на мъж, или на жена. Грифин го посочи.
— Това знаем.
— Но му вярваш? — попита Оуен.
— Или й вярваш? — уточни Хавиер.
— Да — отговори Грифин. — Ротенберг винаги предоставя солидна информация.
— Не е ли възможно да е двоен агент или нещо такова? — предположи Оуен.
— Не — поклати глава Грифин. — Ротенберг никога не е искал нищо в замяна. Поиска ли, Гавин ще прекрати операцията.
— Ами ако Ротенберг не ни даде друга насока?
Грифин се обърна пак към монитора.
— Ще видим. Сега замълчете и двамата. Ще се свържа с Гавин.
Оуен и Хавиер се върнаха до масата с уликите. Оуен прелисти папките. Изглежда разполагаше с всичко, включително с гилзите и записите от охранителните камери. Тук беше цялото дело срещу баща му и Оуен нямаше търпение да започне да търси слаби места в обвинението.