Дейвид още не беше решил какво ще каже. Излязоха от своята сграда и тръгнаха по стъкления тунел. Денят беше облачен и тук, в планината, небето изглеждаше по-прихлупено и натежало.
Преди да стигнат до далечния край, Грейс спря и дръпна Дейвид за ръката.
— Нали няма да изтърсиш нещо глупаво?
Той се обърна към нея.
— Какво по-точно?
— Онази смахната история.
— Не е история. Истина е.
— Я стига! Чуй се само. Огледай се. Сериозно ли мислиш, че тези хора убиват деца?
— Помниш ли Шеф Туид? В Ню Йорк? — Дейвид скръсти ръце. — Така правят тези хора.
— Така са правели отдавна. Преди сто и петдесет години. Тогава много хора са убивали други хора. Нашите хора. Помниш ли?
Въпросът го жегна и остра болка преряза гърдите му. Група расисти, ирландски бандити, бяха убили предшественика му Ейбрахам по време на нюйоркските метежи срещу мобилизацията. Гледаше да не мисли често за това. Споменът го караше да се чувства зле, ядосан и безпомощен, а не му харесваше да се чувства така.
— Да сменим темата, Грейс.
— Съжалявам. Просто искам да видиш правилно нещата.
Той извърна глава и пак тръгна напред.
— Виждам ги правилно.
Тя закрачи по-бързо и го настигна.
— Нали няма да кажеш нищо на татко?
— Още не знам.
— Дейвид…
— Казах ти, че не знам.
Той мина през входа и влезе в големия атриум на главната сграда в „Етера“. Обширното, открито място поглъщаше ехото на всички звуци. Дейвид заобиколи растенията и изкачи широкото стълбище към централното фоайе. Грейс го последва. Личеше си, че би продължила да спори, но се сдържа, понеже не искаше баща им да види как се карат и да ги заразпитва каква е причината.
Влязоха във фоайето и баща им стана усмихнат от един от фотьойлите. Носеше официалния си тъмносин костюм и бяла риза без вратовръзка.
— Радвам се да ви видя — изрече той с бавния си, равен глас.
Прегърна и двамата, после седнаха до маса. Баща им се облакъти върху плота и сплете грубите си ръце на оксиженист.
— Е? Как сте? — попита той. — Дейвид?
Грейс изгледа остро брат си, който пък се престори на сляп.
— Добре съм.
— А ти, Грейс?
— И аз съм добре — каза тя. — Брадата ти е обръсната.
— Да. — Баща им потри бузи и брадичка. — Още ли си в спомените на африканския ни предшественик?
— Вече не — поклати глава Грейс.
Устните на баща им се присвиха неодобрително в обичайната му несъзнателна гримаса.
— Жалко. Щеше да е поучителен опит за теб. Днешната образователна система разглежда историята ни, сякаш започва с робството. Преди това обаче империите и царствата в Африка са били…
— Знам, татко — прекъсна го Грейс.
Той се обърна към Дейвид.
— А какво става с твоя прадядо?
— Пилот е, ас — отговори Дейвид.
— Да, беше. Уважаван от всеки офицер, под чието командване е служил. Веднъж ми разреши да пробвам старата му пилотска униформа. Беше ми голяма.
— На мен ми е по мярка — каза Дейвид.
Баща ми се засмя.
— Преди него баща му летял в отряда „Харлемски бойци“ по време на Първата световна война. Може би ще ти покажат и неговите спомени.
— Може би — кимна Дейвид.
Баща му ги погледна със сериозно изражение.
— Винаги съм ви казвал колко е важно да знаете откъде идвате. Кои са вашите хора. Семейството ви. Колко усилия са вложени, за да стигнете дотук. Но тази възможност е по-добра от всичко, на което бих успял да ви науча сам. Вие… вие го преживявате. — Той замълча и сключи още по-плътно вежди. — Иска ми се да бяхте започнали с „Абстерго“ от самото начало. Разбирам, че още не са заловили Монро.
— Да — кимна Дейвид.
— Осъдително е как се е възползвал от вас. Не бих допуснал да се върнете в Ню Йорк по време на метежите. Не бива да ставате свидетели на някои неща, дори в симулация. Ясно го заявих на доктор Бибьо.
— Всичко е наред, татко — вметна Грейс.
Дейвид не каза нищо.
— Още ли се чувствате добре тук? — попита баща им. — Грижиш ли се за брат си, Грейс?
— Опитвам се — отвърна Грейс с леко рязка нотка, която само Дейвид долови.
— Знам, че мога да разчитам на теб. — Баща им най-сетне се усмихна отново. — Затова се съгласих да дойдете тук и се радвам, че го уредихме.